Шон и Мишел се намираха в кабинета на Леон Ръсел от данъчната служба на Шарлотсвил. Нисък и дебел мъж с гъста бяла коса. Под ризата му с къси ръкави се виждаше тениска, а над нея бяха опънати тиранти. Пръстите му бяха пожълтели от никотин, а тялото му непрекъснато се въртеше. Сякаш липсата на цигара му пречеше да мисли.
— И ние чухме същото — кимна Шон. — Какви бяха служебните му задължения?
— Да решава проблемите. Всичко, с което не можехме да се оправим, отиваше при Едгар.
— Що за човек беше? — попита Мишел.
— Затворен. Нито веднъж не дойде да изпием по бира след работа. От тук директно се връщаше във фермата си. Според мен обичаше да чете.
— А ходили ли сте някога във фермата му?
— Само веднъж, когато го интервюирах за работа.
— Кой ви насочи към него?
— Познат на мой приятел. Били заедно в колежа. Аз поддържам всякакви контакти, защото ми трябват хора с изключителни способности. Но Едгар беше нещо много повече. Научих, че за известно време е прекъснал учението си, но нямам представа защо. Все пак реших да го поканя на интервю и той прие. Направо ме шашна. На бюрото ми се търкаляше едно от онези кубчета на Рубик. Докато разговаряхме, той го въртеше в ръцете си. Не знам колко пъти го разбъркваше и подреждаше, почти без да го поглежда. Самият аз успях да го подредя само веднъж. Но той сякаш виждаше всяка от възможните комбинации. Бас държа, че е страхотен шахматист.
— Не съм допускал, че данъчната служба издирва таланти — подхвърли Шон. — Заплатите, които предлагате, трудно могат да се сравнят с тези на Уолстрийт.
— Едгар не проявяваше интерес към Уолстрийт. Но не ме разбирайте погрешно. Със сигурност би могъл да измисли някой алгоритъм, който да му донесе милиарди. Или пък да изработи нов софтуер в Силиконовата долина със същия успех.
— Но не е имал интерес към тези неща, така ли?
— Точно така. Беше доволен, че има своята ферма, своите книги и своите числа.
— Числа ли? — вдигна вежди Мишел.
— Да. Този човек обичаше числата и онова, което правеше с тях. Обичаше и сложните неща. Той беше в състояние да обхване тонове параграфи и алинеи от закона за данъчното облагане в различните му приложения — върху приходите, даренията, недвижимата собственост, корпоративната собственост, дружествата, текущите лихви, капиталовите приходи, а после да визуализира общото им действие. И го правеше за удоволствие, представяте ли си? Разбирате ли колко забележително беше това? Данъчният закон е истински кошмар! Дори аз не го разбирам във всичките му части. Всъщност изобщо не го разбирам. А и не познавам човек, който да е наясно с него. С изключение на Едгар. Убеден съм, че той е единственият в тази страна, който е наясно с всеки раздел, алинея и параграф от него.
— Това наистина е забележително — промърмори Мишел.
— О, да. Благодарение на него нашата малка данъчна служба се прочу в цялата страна. Всички искаха да го имат. Имам предвид в рамките на данъчната система. Направиха всичко възможно да го привлекат, но той беше доволен тук и не искаше да се мести другаде. Лично аз съм много щастлив, тъй като благодарение на премиите за отлична работа пенсията ми ще бъде повече от добра.
— Доколкото съм информиран, той често е ходил във Вашингтон — подхвърли Шон. — По какви причини? Може би защото е бил единственият човек в страната, който се е оправял в дебрите на този сложен закон?
Дружелюбното изражение на Ръсел се стопи.
— Кой ви каза, че често е ходил там? — попита той.
— Защо, нима не е истина?
— Зависи какво имате предвид под често.
— А как бихте го определили вие? — попита Мишел.
— Веднъж седмично.
— Рой попадаше ли в тази категория?
— Ще трябва да направя справка с архивите.
— Толкова голяма ли е тукашната данъчна служба?
— Доста по-голяма, отколкото ви изглежда.
Шон превключи скоростите.
— Значи са го арестували като ваш служител? — попита той.
Ръсел се облегна назад и скръсти ръце на шкембето си. Зад гърба му имаше висок рафт с дебели папки, чиито надписи предизвикваха световъртеж.
— А вие наистина ли представлявате интересите на Едгар? — подозрително попита той.
— Точно така. Наети сме от личния му адвокат Тед Бърджин.