— Който, както чувам, междувременно е починал.
— Така е. Убиха го в Мейн, съвсем близо до мястото, където държат Рой.
— Технически погледнато, това означава, че вече не го представлявате — обяви с победоносна усмивка Ръсел, очевидно решил, че така слага точка на разговора.
— Напротив. Рой се представлява от адвокатската кантора на Бърджин и по делото вече е назначен друг адвокат.
Ръсел очевидно не обърна внимание на думите му и разпери ръце.
— Не виждам какво повече мога да ви кажа.
— Можете, разбира се. Не отговорихте на въпроса ми дали Рой е бил арестуван на работното си място. Или може би службата ви е прекалено голяма и за това?
— Не съм длъжен да ви отговарям. Вие не сте от полицията.
— Отказът да разговаряте с нас на практика ни дава напълно достатъчна информация — притисна го Мишел.
— Сигурен съм, че и полицията ви е разпитвала — добави Шон. — Защо просто не ни кажете онова, което сте споделили с тях?
— А вие защо не ги попитате? Вече ви казах достатъчно, освен това имам работа.
— Винаги е приятно да чуеш истината направо от извора — процеди Мишел. — Надявам се, че разбирате своята роля в процедурите.
— Не харесвам начина, по който ми говорите!
— Мислите ли, че е виновен? — приведе се напред Шон.
— Сигурно — сви рамене Ръсел.
— Защо?
— Всички гении са малко откачени. За разлика от нас те мислят прекалено много. Затова допускам, че е извършил престъплението, в което е обвинен. Фактът, че един човек знае наизуст всички параграфи и алинеи на закона за данъчното облагане, автоматично го вкарва в категорията на лудите.
— Да се надяваме, че няма да ви изберат за съдебен заседател! — враждебно го изгледа Мишел, предизвиквайки недоволната му гримаса.
— Забелязахте ли нещо особено в поведението на Рой? — побърза да попита Шон. — Нещо, което да сочи, че би могъл да е сериен убиец?
Ръсел пусна една фалшива прозявка.
— Какво по-точно би трябвало да забележа? — попита с преднамерено отегчен тон той.
— Откъде да знам! — кипна Мишел. — Може би някоя и друга човешка глава в буркан на бюрото му. Или нещо още по-тайнствено, шибан тлъст тъпак!
Минута по-късно вече крачеха към изхода, съпровождани от побелял охранител, който изглеждаше твърд и непреклонен като счетоводителите в сградата. В един момент той протегна ръка към гърба на Мишел с очевидното намерение да я побутне.
— Само да ме пипнеш, и си мъртъв! — изсъска тя.
Мъжът светкавично отдръпна ръката си и се намръщи.
Вероятно беше разтегнал някой мускул.
— Направо съм влюбен в тактиката ти за водене на разпит — въздъхна Шон, след като се озоваха на открито. — Толкова изтънчена, толкова задълбочена!
— Понякога мечтая за добрата стара значка! — отвърна Мишел. — С нея няма как да те изритат, преди да получиш отговори на въпросите си, дори и да се държиш като задник! А оня идиот и бездруго нямаше да ни каже нищо полезно.
— Тук си права. Може би е имал основателни причини да си затвори устата.
— Рой със сигурност не е работил за данъчните, когато са го арестували. Иначе онзи дебелак щеше да ни каже. А сега крие нещо. Реши да мълчи, защото се страхува да не го хванем в лъжа.
Една жена се приближи към тях, когато бяха на няколко крачки от ленд крузъра на Мишел.
Скромна на вид, с права светлоруса коса и очила, зад които блестяха ясни сини очи.
— Може ли за момент?
Двамата се обърнаха едновременно.
— Разбрах, че се интересувате от Едгар…
— Познавахте ли го? — бързо попита Шон.
— Работехме един до друг. Аз съм Джуди… Джуди Стивънс.
— Дойдохме да зададем няколко въпроса на вашия шеф, но той не пожела да разговаря с нас.
— Мистър Ръсел не обича да казва нищо, което може да му причини главоболия — кимна жената.
— Тоест да го захапе за задника, нали? — навъсено уточни Мишел.
— Точно така — кимна с лека усмивка Джуди, а бузите й поруменяха.
— Но вие нямате подобен проблем, така ли? — подхвърли Шон.
— Искам истината да излезе наяве.
— А каква е тя според вас?
— Едгар напусна почти седем месеца преди онзи кошмар. След цели осем години работа при нас.
— Къде е отишъл?
— Никой не знае. Един ден просто не дойде на работа. Попитах мистър Ръсел, но той отговори, че това не е моя работа.