— Ти си неизчерпаем източник на полезна информация. Често ли си ходил в Мейн?
— Един от президентите, които охранявах, имаше лятна резиденция тук.
— Буш Четирийсет и първи в Уокър Пойнт?
— Точно.
— Но това се намира в южната част на Мейн, край морето, в района на Кенебънкпорт. Прелетяхме над него на път за Портланд.
— Прекрасна местност. Карахме след Буш със спортен скутер, но никога не успяхме да го настигнем. Този човек е абсолютно безстрашен. Има над две хиляди моточаса с десетметровата си яхта „Фиделити Три“, оборудвана с три извънбордни мотора „Хонда“. Много обичаше да лети с пълна газ навътре в Атлантика, особено когато имаше вълнение. Бил съм в охранителния катер и съм правил всичко възможно да не изоставам. В него повърнах за пръв и последен път по време на служба.
— Но онзи район не е толкова изолиран — поклати глава Мишел.
— Така е. В сравнение с този тук-там е истинска навалица. — Шон погледна часовника си и добави: — Освен това вече е късно. Предполагам, че основната част от тукашните хора стават на разсъмване, за да отидат на работа. Което означава, че най-вероятно вече са в леглото. — Устата му се разтегли в широка прозявка. — Там, където бих искал да съм и аз.
Мишел погледна джипиеса.
— Преди Бангор ще напуснем магистралата и ще поемем на изток към крайбрежието.
— Между градовете Макиас и Истпорт, на самия бряг — кимна Шон. — До там се стига трудно, по гъста плетеница второстепенни пътища. Но така и трябва да бъде, защото маниакалните убийци не бива да имат никакви шансове за измъкване в случай на бягство.
— Имало ли е случаи на бягство от „Кътърс Рок“?
— Доколкото ми е известно, не. Но дори да е имало, бегълците са били изправени пред силно ограничен избор: или стотици квадратни километри пустош, или ледените води на залива Мейн. Което всъщност не е никакъв избор, защото местните хора никак не си поплюват. Дори маниакалните убийци не биха желали да им се изпречат на пътя.
— Значи довечера ще се срещнем с Бърджин, така ли?
— Да. В хотела, в който ще отседнем. — Шон погледна пак часовника си. — След около четирийсет минути. А утре в десет ще посетим Рой.
— Откъде казваш, че го познаваш?
— Беше ми професор по право в Университета на Вирджиния. Страхотен тип. Преди да започне да преподава, е имал частна практика. Няколко години след като завърших, отново се върна към нея. Адвокат по наказателни дела. Има кантора в Шарлотсвил.
— А как е стигнал до защитата на психопати като Едгар Рой?
— Предполагам, че се е специализирал в безнадеждните случаи. Но той е първокласен адвокат. Нямам представа какво го е свързало с Рой. Вероятно сам ще ни каже.
— Замислял ли си се защо Бърджин ангажира именно нас?
— Не съм, защото нямам ни най-малка представа. Звънна да ми каже, че поема случая „Рой“ и му трябват доверени хора за допълнително разследване, преди делото да влезе в съда.
— Какво разследване? От материалите по делото е ясно, че само чакат да му се върне умът, за да му повдигнат обвинение и да го екзекутират.
— Не твърдя, че разбирам хипотезата на Бърджин. Просто не пожела да я обсъждаме по телефона.
— Предполагам, че нещата скоро ще се изяснят — сви рамене Мишел.
След малко напуснаха магистралата и фордът пое на изток по бързо влошаващите се ветровити пътища. С приближаването към океана въздухът в купето започна да става солен.
— Много си падам по миризмата на риба — иронично подхвърли Мишел.
— Трябва да свикваш. Тук навсякъде мирише така.
На половин час от крайната им цел по абсолютно пустия, посребрен от лунните лъчи път насреща им внезапно се появи светлината на автомобилни фарове. Оказа се обаче, че не са на платното, а отстрани, на банкета. Мишел машинално намали скоростта, а Шон свали страничното стъкло.
— Аварийните са включени — констатира той. — Някой има проблем.
— Да спрем ли?
— Май се налага — кимна след известно колебание той. — Предполагам, че тук и джиесемите нямат обхват. — Измъкна главата си навън, за да вижда по-добре. — Прилича ми на буик. Съмнявам се, че някой ще използва точно буик, за да заложи капан на нищо неподозиращите пътници.