— В такъв случай ще ме принудиш да ти изпратя призовка за делото.
— Какво дело?
— Срещу Едгар Рой, разбира се. Не ми казвай, че си забравила. Шест трупа в хамбара му.
— Какво общо имам аз с това?
— Едгар Рой е единствената причина да те изпратят в „Кътърс Рок“, Карла. А аз като негов официален защитник съм длъжен да направя всичко възможно за оневиняван ето му. Но за да го направя, ще трябва да размътя водата. На това му викат основателно съмнение.
— Ти си глупак.
— А ти не си, така ли?
— Махай се от тук!
— Между другото, Мърдок вече знае истината за теб.
— Това е невъзможно… — започна тя, но изведнъж прехапа език.
— Каквото и да съчиняваш пред ФБР, те рано или късно ще стигнат до верния отговор.
— Искам да си тръгнеш. Веднага!
Шон се обърна към вратата, после спря.
— О, и още нещо… ФБР подслушва телефона ти и проверява електронната ти поща.
— Защо ме предупреждаваш?
— Защото се надявам да се осъзнаеш и да сключиш сделка не с тях, а с мен. — Даде й малко време, за да вникне в смисъла на думите му, после попита: — Разбираш ли за какво става въпрос, Карла?
— Аз… Трябва да си помисля.
— Добре, помисли си. Но не се бави много.
Шон излезе на улицата и се насочи към паркирания встрани от къщата ленд крузър. Запали мотора и натисна газта. В мига, в който къщата изчезна от погледа им, Мишел се прехвърли на мястото за шофьора. През цялото време се бе крила отзад.
— Как мина? — попита той.
— Лесно. Тя не изчака вратата на гаража да се спусне докрай и това ми даде възможност да се промъкна след нея.
— Добре — кимна Шон и погледна часовника си. — Подплаших я, че подслушват телефона и проверяват електронната й поща. Сега й остава само един начин за комуникация.
— Лице в лице, разбира се — рече Мишел. — Но как ще си уговори среща, след като не може да използва телефон или имейл?
— Вероятно с кодиран текст. На пръв поглед невинен, в който се упоменава часът на срещата на предварително уговорено място. — Той погледна към електронния уред за проследяване в ръката й. — Какъв обхват има това нещо?
— Три километра. Достатъчно за целите ни, дори в този огромен и пуст щат, наречен Мейн.
— Къде лепна бръмбара?
— От вътрешната страна на задната чистачка. Никой никога не я поглежда. После изскочих навън през прозореца на гаража. Това май започва да ми става навик.
— Значи сега ще чакаме — каза Шон.
— Според мен няма да е дълго — отбеляза Мишел и се приведе над уреда. — Май вече е готова да тръгва. Наистина здравата си я подплашил.
— Влязох в ролята на адвокат и я изплаших до смърт.
37
Питър Бънтинг кацна на летище „Ла Гуардия“ и се качи на лимузината, която го очакваше. Но този път не се прибра при своята красива и социално активна съпруга и трите си добре възпитани деца в луксозната къща на Пето Авеню срещу Сентръл Парк.
Не тръгна и към офиса си. Сега трябваше да отиде другаде, тъй като най-важната му задача беше да запази живота на Едгар Рой.
А вероятно и моя.
Извървя пеша петнайсетте пресечки до една занемарена шестетажна сграда, разположена далеч от централните булеварди на града, като внимаваше да се освободи от евентуална опашка и влизаше в магазини с повече от един изход. Приземната част на сградата беше пицария, над която бяха разположени множество офиси на малки компании. Той изкачи стълбите до последния етаж и почука на вратата, зад която имаше две просторни помещения.
Отвори му един мъж, който кимна и побърза да затвори вратата след него. Бънтинг прекоси първата стая и влезе във втората. Мъжът го последва и затвори и тази врата, след което посочи стола до малка масичка.
Бънтинг разкопча сакото си и седна, опитвайки да се настани удобно на твърдия стол, който не беше създаден за удобства. Мъжът остана прав.
Както винаги, Джеймс Харкс беше облечен с черен костюм, колосана бяла риза и черна вратовръзка. Изглеждаше съвсем обикновено и не се различаваше по нищо от милионите облечени като него мъже в този град.
— Благодаря, че ме прие веднага — започна Бънтинг.
— Знаете, че задачата ми е да се грижа за вас, мистър Бънтинг.
— И я изпълняваш много добре.
— Засега.
— Шестте трупа във фермата? Според мен Рой е бил натопен.