Доста нервен пътник, отбеляза наум Шон.
Издигнаха се във въздушното пространство над Ню Йорк и описаха плавен завой на юг. Самолетът продължаваше да набира височина. Не след дълго бордовите компютри регистрираха достигането на въздушния коридор за полета, поставиха машината в хоризонтално положение и фиксираха скоростта на 880 километра в час.
Трийсет минути по-късно започнаха снижаването към летище „Дълес“. Навлязоха в гъсти облаци, корпусът започна да се тресе от силната турбуленция, която ги подхвърляше в различни посоки. Шон гледаше как дясната ръка на обекта стиска страничната облегалка при всяко разтърсване на кабината.
Тоя никога не би издържал задължителните тестове за постъпване в Сикрет Сървис, помисли си той.
Кацнаха без проблеми и самолетът започна да рулира към терминал В. Пътниците слязоха. Мястото беше подбрано така, че да не се налага превоз от по-далечните терминали към изхода и чакащите там посрещачи.
Шон последва обекта си, който се насочи към изхода, използвайки различни стълби и ескалатори. Човекът тръгна към въртележката за получаване на багажа, а той моментално отгатна какво предстои. Обектът пътуваше без багаж, а това означаваше, че някъде там ще го чака шофьор.
Ето го най-трудния момент от проследяването.
Водачите на лимузини се бяха наредили около въртележката за багажа с големи табели в ръце. Шон се напрегна в мига, в който обектът махна към един от тях. На белия картон, който едрият мъж държеше, беше изписано името на пътника.
Мистър Ейвъри?
Двамата се насочиха към изхода. Шон ги последва, като бързо огледа стоянките за таксита, пред които се извиваха внушителни опашки. Ейвъри и шофьорът му крачеха към насрещния паркинг, където обикновено чакаха служебните лимузини.
Беше време за действие.
Шон се насочи с решителна крачка към близката опашка, извади служебната карта и я размаха пред очите на униформения служител, който се грижеше за реда. Направи го бързо и уверено, позволявайки на човека само да зърне златната значка.
— ФБР — обяви той. — Това такси ми трябва за проследяването на заподозрян.
Уловили блясъка на значката, хората на опашката се отдръпнаха, а униформеният дори му отвори вратата.
— Хайде, иди да го хванеш — подхвърли той.
— Няма начин да го изпусна — отвърна с усмивка Шон, въпреки че се чувстваше гадно.
Таксито потегли и той набързо инструктира шофьора. Не след дълго напуснаха района на летището и се залепиха зад черния линкълн. Шон си записа номера му, просто за всеки случай. Поеха по Дълес Тол Роуд. Местността бе известна още като „Източната Силиконова долина“ поради многобройните компютърни фирми, разположени в нея. Шон знаеше, че освен тях тук се намираха и офисите на много компании, които работеха за Министерството на отбраната или за разузнаването. Няколко от бившите му колеги от Сикрет Сървис се бяха установили тук и правеха големи пари като частни бизнесмени.
Колата пред тях напусна магистралата и пое на запад. Таксито я последва. Не след дълго линкълнът отби и спря пред някаква офис сграда. Шон нареди на шофьора да спре и му подаде банкнота от двайсет долара.
— Върши си работата — поклати глава човекът. — Нали се грижиш за нашата сигурност?
Леко засрамен, Шон прибра банкнотата и започна да оглежда сградата. Веднага разбра, че тя не е собственост на една компания, а по-скоро дава подслон на няколко фирми. Това беше проблем, но той нямаше друг избор, освен да продължи. Отлично знаеше, че шансът в подобни случаи се появява само веднъж и трябва да бъде използван.
Линкълнът плавно потегли, а Ейвъри се насочи към входа. Шон стигна до фоайето в момента, в който обектът влизаше в асансьора. Беше единственият пътник в кабината. Зад мраморния плот до вратата стърчеше униформен охранител.
— Външните посетители се регистрират тук, сър — подхвърли мъжът.
Шон тръгна към него и бръкна за портфейла си. Изпусна го на крачка от плота и се наведе да го вдигне. Сръчно размести картите в него, връщайки ги на обичайните им места. После се изправи и погледна към асансьора. Ейвъри беше спрял на шестия етаж.