Кабината започна да слиза.
Обърна се към униформения служител и подхвърли:
— Може и да не ми повярвате, но не съм от тук и май съм се загубил.
— Случва се — сухо отвърна човекът, очевидно недоволен от обяснението.
— Търся „Крайтън Корпорейшън“, която трябва да е някъде тук, но секретарката ми явно е объркала адреса.
— „Крайтън“? — сбърчи вежди охранителят. — Никога не съм я чувал, но със сигурност не е в тази сграда.
— Знам само, че е на шестия етаж.
— Единствената компания на шестия етаж е БИК — поклати глава мъжът.
— БИК? Това изобщо не ми звучи като „Крайтън“.
— Абсолютно.
— „Крайтън“ работи в областта на разузнаването. Държавни поръчки.
— Повечето фирми в района са такива. Всички чакат доларите на Чичо Сам. Иначе казано, паричките от моите данъци.
— Много добре те разбирам — ухили се Шон. — Окей, благодаря.
Обърна се, после спря и подхвърли:
— БИК ли каза? Като онези производители на химикалки?
— Няма нищо общо — поклати глава човекът. — Става въпрос за Бънтинг Интернешънъл Корпорейшън.
— Бънтинг ли? Това не беше ли един играч на бейзбол, който по-късно стана сенатор?
— Вероятно имаш предвид Джим Бънтинг от Кентъки. Но той вече е пенсионер.
Усетил, че търпението на униформения се изчерпва, а подозренията му се усилват, Шон побърза да добави:
— Е, добре, време е да вървя, защото ще пропусна срещата си. — Измъкна джиесема си и добави: — Но първо ще вдигна скандал на тъпата си секретарка!
— Приятен ден, сър.
Шон излезе навън и набра Мишел.
— Най-накрая имаме пробив! — тържествуващо обяви той.
41
— Кога? — попита с треперещ глас Питър Бънтинг. Седеше зад огромното си бюро и притискаше слушалката до ухото си. Току-що го бяха информирали за убийството на Карла Дюкс в собствения й дом.
— С какво разполага полицията? Има ли заподозрян? Човекът насреща отговори.
— Добре, ясно. Искам да ме информираш в мига, в който научиш нещо.
Бънтинг лично беше избрал Карла Дюкс за позицията директор на „Кътърс“. Двамата се познаваха отдавна. Не бяха близки приятели, но той я уважаваше заради отличните й професионални качества. Сега обаче се оказа, че неволно я беше тласнал към смъртта.
Реши да използва телефона, вместо да се разходи до сградата с пицарията.
Джеймс Харкс вдигна на второто позвъняване.
— Какво става, по дяволите? — попита Бънтинг.
— Не съм сигурен, че разбирам въпроса ви.
— Снощи Карла Дюкс е била убита.
Харкс не отговори. В слушалката се чуваше спокойното му и равно дишане.
— Чу ли какво ти казвам?
— Притежавам отличен слух, мистър Бънтинг.
— Тя беше мой оперативен работник. Изпратих я в „Кътърс“ със специална мисия.
— Разбрано.
— Какво значи разбрано? Попитах те защо си я убил!
— Трябва да се успокоите, мистър Бънтинг. В думите ви няма смисъл. Не бих имал причини да убивам мис Дюкс.
Бънтинг нямаше как да знае дали Харкс казва истината, но инстинктивно усещаше, че лъже.
— Тя беше добър човек и професионалист — каза той. — Сега оставам без очи и уши в „Кътърс“.
— На ваше място не бих се тревожил, сър. Държим нещата под контрол.
— По какъв начин?
— Просто трябва да ми се доверите.
— Говориш глупости, Харкс! Аз не се доверявам на никого! Особено пък на хора, които не отговарят на въпросите ми!
— Обадете се, ако имате други проблеми — спокойно отвърна Харкс и прекъсна връзката.
Бънтинг бавно остави слушалката, после стана и пристъпи към прозореца. В главата му се блъскаха мрачни сценарии, всеки по-лош от другия.
Защо са убили Дюкс? Тя беше директор на „Кътърс“, но на практика не разполагаше с никаква власт. Ако убиецът е Харкс, защо го е направил?
Върна се зад бюрото и позвъни на Ейвъри, който току-що се беше върнал във Вашингтон след снощната си среща с Дюкс. Тя беше организирана в последния момент чрез спешен имейл, който сътрудникът му беше получил само ден след появата си в Мейн. Жената беше настоявала за среща с Бънтинг, но той я прехвърли на Ейвъри, който и бездруго вече беше там.
— Карла Дюкс е убита, Ейвъри. Станало е малко след срещата ти с нея.
— Току-що го научих от новините — отвърна с нестабилен глас сътрудникът му.