— Да.
— Някакви хипотези?
— Няколко, но в момента това не е важно. Къде сте?
— А вие къде сте?
— На Източното крайбрежие.
— Аз също. Днес следобед направих едно интересно откритие в интернет.
— На каква тема?
— БИК е съкращение на Бънтинг Интернешънъл Корпорейшън с президент Питър Бънтинг. Да сте чували нещо за него?
— А трябва ли?
— Затова ви питам.
— Какво научихте? — пожела да узнае Пол.
— Централата на БИК е в Ню Йорк, но имат офис и във Вашингтон, защото работят с правителството. Предмет на дейност — услуги в областта на разузнаването. От приятели разбрах, че печелят контракти за милиарди, но никой не знае точно срещу какво. Информацията е строго секретна.
— Все някой знае, иначе Чичо Сам едва ли би подписвал такива чекове.
— Значи познавате Бънтинг, така ли?
— Мисля, че е време да се срещнем.
— Къде?
— Аз съм в Ню Йорк.
— Мога да дойда там.
— Във Вашингтон ли се намирате?
— Кога?
— Колкото е възможно по-скоро.
— Имате ли какво да ми кажете? — попита Шон.
— Иначе не бих ви губила времето. Как попаднахте на следите на БИК?
— По най-старомодния начин — чрез малко добра детективска дейност.
— Според мен сте притиснали Дюкс, а тя се е уплашила и ви е насочила към тях. След което е платила с живота си.
— Мислите ли, че затова са я убили? — попита Шон.
— Не съвсем. Но в момента не ми се иска да спекулирам. Можете ли да дойдете в Ню Йорк още тази вечер?
— Ще хвана експреса. В шест мога да бъда там.
— Едно малко френско ресторантче на Осемдесет и пета улица — каза Пол и му продиктува адреса. — Да речем, в седем.
— Окей, ще бъда там.
Тя изключи телефона и го постави на бюрото, после стана, пристъпи към прозореца и дръпна тежките завеси. Дърветата в Сентръл Парк насреща започваха да се оголват, посетителите намаляваха, а палтата им ставаха все по-дебели. Валеше ситен дъждец, но съдейки по тъмните облаци на изток, времето тепърва щеше да се влошава. Калта и мръсотията бяха навсякъде.
Всъщност това е моят свят, помисли си тя. Кал и мръсотия.
Тя се обърна, облече шлифера си, вдигна качулката и излезе на разходка. Прекоси Петдесет и девета улица и се плъзна покрай редицата файтони, които чакаха клиенти. Потупа един кон по муцуната и вдигна очи към кочияша. Те всички бяха ирландци. По силата на стар закон или на някаква традиция, която беше забравила.
— Здрасти, Шони.
Името на човека беше Том О’Шонеси, но тя винаги го беше наричала Шони.
— Отдавна не съм те виждал — отвърна, без да я поглежда, той, зает да изхвърля някакви боклуци от файтона.
— Отдавна не съм се мяркала насам — отвърна тя.
— Чух, че си се пенсионирала.
— Е, сега се върнах.
— Наистина ли? — погледна я с интерес Шони.
— Кени още ли е на същото място?
Човекът се изкатери на капрата и отвърна:
— Че къде другаде може да бъде?
— Само питам.
— Значи пак си на работа, а?
— Временно.
— Трябваше да си останеш в пенсия, Кели.
— Защо?
— За да живееш по-дълго.
— Все някога ще умрем, Шони. Късметлиите избират подходящото време.
— Аз май не съм сред тях.
— Напротив, Шони. Не забравяй, че си ирландец.
— А ти? — вдигна глава да я погледне той.
— Е, аз не съм чак толкова ирландка — отвърна Пол.
Дъждът се усили в мига, в който тя се насочи към вътрешността на парка. Познаваше отлично алеите, които щяха да я отведат до целта. Устойчивите на влага боти я правеха с четири-пет сантиметра по-висока. Старецът се беше свил на скамейката край голяма скала. При хубаво време хората лежаха върху нея, за да хванат малко тен. Но сега върху скалата нямаше никой.
Кени седеше с гръб към нея, но чу стъпките й и се обърна. Беше облечен малко по-добре от клошар, но именно това беше целта. Малцина обръщат внимание на клошарите. Лицето и ръцете му бяха чисти, а очите — ясни. Нахлупи парцаливата шапка още по-надолу и внимателно я огледа.
— Чух, че си се върнала — отбеляза той.
Пол седна до него. Той поначало беше дребен, а редом с нея изглеждаше още по-дребен.
— Напоследък новините се разнасят с обезпокояваща бързина.