— Това може да се промени, и то скоро — промълви тя.
— Значи вече сме в един отбор? — изгледа я Шон. — Мисля, че всичко, което току-що каза за нас, до голяма степен важи и за теб.
— Засега не допускам да са усетили, че съм се заела с тях, но не мога да бъда сигурна.
— В един отбор ли сме? — настоя Шон.
— Ще си помисля.
— Нямаме време за размисъл.
— Не съм казала, че имаме.
— Защо ме повика в Ню Йорк? Всичко дотук можеше да ми го кажеш и по телефона.
— Но не и това — отвърна тя и плъзна един пакет на масата. — Глокът, който ти обещах.
— И това е всичко?
— Не, има и още нещо. Искаш ли да видиш къде живее Питър Бънтинг?
— Защо? — изненадано я погледна Шон.
— А защо не?
44
Промяната на рутинния режим в „Кътърс Рок“ не остана извън вниманието на Едгар Рой. Досега всяка сутрин от престоя му там беше белязана от обиколките на Карла Дюкс. Капацитетът на затвора беше 214 обитатели, но в момента там пребиваваха само петдесет лишени от свобода. Рой научи това с помощта на наблюдение и анализ. Той обръщаше внимание на всичко — звуците от разнасяните табли с храна, опознаването и запаметяването на четирийсет и девет гласа дори когато говорят шепнешком, извикването на имената по списък по време на вечерната проверка.
А Карла Дюкс обикаляше килиите два пъти на ден — четири минути след осем сутринта и четири минути след четири следобед. Сега обаче минаваше шест, а жената изобщо не се беше появила.
Същевременно Рой чуваше много неща, най-вече откъслечните разговори между надзирателите. От тях разбра, че Карла Дюкс е мъртва, застреляна в дома си. Не се знаеше кой го е извършил.
Рой лежеше на леглото, заковал очи в тавана. Убийството на Дюкс беше прекъснало хронологията на спомените му. По принцип беше мек човек и не желаеше злото на никого и дори съжаляваше за нещастната съдба на тази жена. Беше наясно, че я бяха докарали тук специално заради него. Очевидно това не й беше приятно и тя нееднократно го беше демонстрирала.
После усети нечие присъствие в коридора пред килията. Подуши въздуха, без да помръдва. Освен уникалните умствени способности той по рождение притежаваше и невероятно изострени сетива.
Човекът отвън не беше надзирател. Рой отдавна беше обработил и класифицирал миризмите на всички надзиратели. Малцина от помощния персонал бяха допускани до килиите, но онзи навън не беше и от тях. Въпреки това миризмата му беше позната. Беше я подушвал и преди заедно с ритъма на дишане и походката.
В коридора стоеше агент Мърдок от ФБР.
— Здравей, Едгар — подвикна той.
Рой остана неподвижен в леглото, но въпреки това усети появата на още един човек в коридора. Този вече беше надзирател. Онзи, ниският, с големия задник, широките гърди и дебелия врат. Таркингтън, според служебния надпис на униформата му, който пиеше и пушеше. За да установи това, Рой не се нуждаеше от изострените си сетива. Достатъчно беше да подуши прекалено многото ментови бонбони за оправяне на дъха и честото използване на течност за устна дезинфекция.
Електронно управляваната врата бавно се плъзна встрани. Разнесоха се стъпки.
— Погледни ме, Едгар — каза Мърдок. — Знам, че можеш да го направиш, стига да искаш.
Рой остана на мястото си и затвори очи. Съзнанието му се изпразни, в главата му нахлу мрак, до който този човек нямаше как да стигне. Слухът му долови нов звук. Скърцането на подметки по цимента. Мърдок се тръшна на стола, завинтен в пода на килията.
— Добре, Едгар. Не е нужно да ме гледаш. Аз ще говоря, а ти ще слушаш.
Мърдок направи пауза. При следващия звук Рой разбра причината за нея. Надзирателят излезе. Очевидно агентът искаше да останат насаме. После почти неуловимото бръмчене утихна. Той прекрасно знаеше какво означава това — бяха изключили вградената в тавана видеокамера. Което подсказваше, че същата съдба е сполетяла и записващите устройства.
— Най-после ще можем да поговорим насаме — обади се Мърдок. — Мисля, че е крайно време да го направим.
Рой не помръдна. Очите му останаха затворени. Съзнанието му потъна в спомените. Родителите му се караха, както обикновено. Бяха необичайно агресивни за университетски преподаватели, чийто живот бе запълнен с отвлечени теоретически постановки. Освен това баща му пиеше. И когато докопаше шишето, от възпитанието му не оставаше нищо.