— Всички в района знаят кой е Едгар Рой — отговори единият от униформените.
— Как така? — учудено го погледна Мишел.
— ФБР ще дойдат тук по най-бързия начин — съобщи мъжът с радиостанцията.
— ФБР? — възкликна Шон.
— Рой е федерален затворник — кимна ченгето. — А ние имаме категорична заповед от Вашингтон да се свържем с тях, ако нещо се случи с него. И аз я изпълних. Всъщност докладвах на лейтенанта, който ще ги повика.
— Къде е най-близкото оперативно бюро на ФБР? — попита Мишел.
— В Бостън.
— Бостън? Но ние сме в Мейн!
— Федералните нямат оперативно бюро в Мейн. Всичко минава през Бостън, Масачузетс.
— Но Бостън е далече — рече Шон. — Нима трябва да висим тук, докато дойдат? И двамата сме доста уморени.
— Нашият лейтенант вече пътува насам — поясни полицаят. — Говорете с него.
Лейтенантът се появи двайсет минути по-късно, но не показа никакво благоразположение към тях.
— Ще стоите тук и ще чакате — отсече той, след което се отдалечи за кратък разговор с подчинените си и за оглед на местопрестъплението.
После пристигна и екипът на криминалистите, натоварен със съответното оборудване. Седнали на капака на форда, Шон и Мишел наблюдаваха действията им. Бърджин беше официално обявен за мъртъв от човек, който би трябвало да е съдебен лекар или патолог — Шон не си спомняше каква е системата, използвана в Мейн. От откъслечните фрази, които си разменяха криминалистите и полицаите, стана ясно, че куршумът е останал в главата на убития.
— Липсва изходна рана, липсва куршумът, който най-вероятно е изстрелян от малокалибрено оръжие — обобщи Мишел.
— Което не го прави по-малко смъртоносен — отвърна с гримаса Шон.
— Такъв е всеки изстрел от упор. Куршумът прониква в черепа, кинетичната му енергия превръща в каша меката мозъчна тъкан и споменатият орган престава да действа вследствие на масивния кръвоизлив. Всичко това става в рамките на няколко секунди. Следва бърза смърт.
— Тези процеси са ми известни, благодаря — язвително отвърна Шон.
Представителите на щатските правоохранителни органи не ги изпускаха от очи.
— Май сме заподозрени — отбеляза Мишел.
— Всеки е заподозрян до доказване на противното.
Така изтече доста време. После лейтенантът отново се приближи към тях.
— Полковникът пътува насам — съобщи той.
— А кой е полковникът? — любезно попита Мишел.
— Началникът на щатската полиция в Мейн, госпожо.
— Ясно — кимна тя. — Но ние вече дадохме показанията си.
— Разбрах, че сте познавали покойника…
— Само аз — отвърна Шон.
— И сте го последвали тук?
— Не сме го последвали. Вече обясних това на вашите полицаи. Имахме среща с него.
— Ще ви бъда благодарен, ако обясните и на мен.
Охо, май наистина сме заподозрени, рече си Шон, след което започна да описва пътуването.
— Значи твърдите, че не сте подозирали за инцидента, а просто сте били първите, които са попаднали на него?
— Точно така — кимна Шон.
Човекът бутна широкополата шапка на тила си.
— Лично аз не обичам съвпаденията.
— Аз също — увери го Шон. — Но понякога се случват. Освен това наоколо няма кой знае колко къщи и хора. Той е пътувал към мястото на срещата ни, използвайки същия път. Късно е. Ако някой е трябвало да попадне на него, това несъмнено сме били ние.
— Което означава, че съвпадението не е кой знае какво — добави Мишел.
Лейтенантът не ги чу, заковал поглед в издутината под мишницата й. После посегна към пистолета си и подсвирна. Петима от хората му незабавно се изправиха до него.
— Въоръжена ли сте, госпожо? — попита лейтенантът. Полицаите край него замръзнаха. Лицата на двамата, които първи се отзоваха на повикването, видимо помръкнаха. Те отлично знаеха какво ги чака за един толкова важен пропуск.
— Да — спокойно отвърна Мишел.
— Защо моите хора не знаят за това?
Лицата на двамата полицаи видимо побеляха под унищожителния му поглед.
— Защото не са ме попитали.
Лейтенантът измъкна пистолета си. Миг по-късно в гърдите на Шон и Мишел бяха насочени шест цеви, готови да бълват смъртоносните си муниции.
— Чакайте — извика Шон. — Тя притежава разрешително. Освен това с оръжието й не е стреляно.