— На подозренията ми, че вече не мога да вярвам на никого от своите.
— Странно изявление от агент на ФБР.
— Ситуацията е много сериозна.
— Кога и къде?
— В десет. Ще ти дам инструкции за мястото.
Мишел запомни информацията, тръгна към колата, после спря.
Нещата изведнъж й се сториха доста подозрителни. Измъкна джиесема си и набра Шон, но той не вдигна.
— Мамка му! — изруга тя, замисли се за момент и набра друг номер.
— Добкин — представи се гласът насреща.
— Ерик, обажда ти се Мишел Максуел. Какво ще кажеш да се срещнем довечера? Имам нужда от малко подкрепа.
47
— Включили са те в програмата?! — възкликна Шон.
Кели Пол кимна.
— Но не като Анализатор. Притежавах достатъчно умствен капацитет, но проницателността ми беше доста далеч от изискванията.
— А като каква?
— Като ръководител на програмата.
— Лично Бънтинг те е избрал, така ли?
Пол се надигна.
— Ела да изпием по едно кафе. Наблизо има едно място, където можем да поговорим на спокойствие.
Мястото не беше нито кафене, нито ресторант, а едностаен апартамент на три пресечки от парка в обикновена на вид сграда на тиха и спокойна уличка, на която при хубаво време със сигурност играеха деца.
Обзавеждането се изчерпваше с най-необходимото. Врата с няколко ключалки, прозорец, кухня, легло, телевизор и тоалетна. Никакви картини, никакви пердета, никакви саксии с цветя. Подът беше покрит със сив мокет, а стените — с ослепително бял латекс. Мебелировката беше съвсем оскъдна.
Пол направи кафето, добави сметана и захар и пренесе чашите в хола. Решението да потърсят подслон беше добро. Дъждът навън се беше превърнал в порой, а небето се раздираше от светкавици.
Шон отпи глътка кафе и огледа обстановката.
— Твой ли е този апартамент?
— Не съвсем.
— Споделяш го с някого, така ли?
— Напоследък бюджетът е доста орязан.
— Ама все пак го има, нали?
Тя го погледна над ръба на чашата си и кимна.
— И така може да се каже.
— Говорехме за твоето назначаване. Бънтинг ли пожела да те наеме?
— Трябва да разбереш, че дори преди седем години Е-програмата не беше това, което е днес. Тя се роди две години след единайсети септември и от тогава насам непрекъснато се разширява. Както във финансов, така и в оперативен план. Бюджетът й достигна няколко милиарда и обхваща абсолютно всички разузнавателни агенции. Този факт сам по себе си е уникален, а интелектуалната дарба на брат ми я превърна в нещо още по-специално.
— А Бънтинг е пожелал да я ръководиш ти. Сигурен съм, че притежаваш необходимите качества, но това не е ли негова работа?
— В онези години неговият бизнес се разширяваше с много бързи темпове и той беше принуден да наеме още хора. Моята кариера се развиваше много успешно и това не убягваше от вниманието на хората в нашия бизнес. Привлякох вниманието му. Бяхме връстници, с близки възгледи за живота. Новата работа щеше да ми донесе много пари и да ме измъкне от една доста опасна по своята същност дейност, а той щеше да получи възможност да развива нови бизнес начинания. На теория всичко изглеждаше перфектно.
— А на практика? — попита Шон.
— По много причини бях на ръба да приема офертата — отвърна Пол и остави празната си чаша на масата. — По онова време Еди още работеше в данъчната служба, изглеждаше щастлив и доволен, готов за нови предизвикателства. Разбира се, ако изобщо имаше такива. Но тогава почина майка ни.
— И той остана сам?
— Да. Не бях сигурна, че ще може да се справи, а новата длъжност ми даваше възможност да бъда край него, да се превърна в част от живота му.
— Какво се случи? Всичко се е нареждало перфектно.
— В крайна сметка се оказа, че не мога да приема. Не бях готова нито да седя зад бюро, нито да изпълнявам нечии нареждания. Вече бях свикнала сама да съм си началник. Бънтинг имаше славата на педантичен мениджър, а аз не бях готова за това.
— Вероятно не си била готова и да се превърнеш в бавачка на брат си — подхвърли Шон.
— Може би — призна с въздишка тя. — Всъщност беше много егоистично от моя страна. Поставих кариерата си над нуждите на собствения си брат. И май винаги съм го правила.
— Не си нито първата, нито последната.