— Шон беше прав в твърдението си, че работиш за националната сигурност, нали?
— Не ми се ще да бия тъпана по този въпрос, но наистина е така. Отделът за борба с тероризма.
— Значи от едната страна е националната сигурност, а от другата — Едгар Рой. Каква е връзката?
— Мога да ти заявя само едно: когато Рой беше арестуван и изпратен тук, ФБР получи заповед от много високо място да го държи под око. Беше ни обяснено, че той представлява интерес за правителството. Ето, казах ти го. А какво ще ми кажеш ти?
— Разполагаме с някои хипотези, но нищо окончателно.
— Ще ги споделиш ли с мен?
— Не. Ти ме потърси. Ти обясни, че искаш да говориш с мен. Е, слушам те. Ако търсеше обмен на информация, аз нямаше да съм тук.
— Добре, добре — въздъхна Мърдок и изплю дъвката. — Днес посетих Едгар Рой.
— Защо?
— Да поговоря с него.
— А той каза ли ти нещо?
— Не много.
— Не много?
— Добре де, нищо. Нула. Не издаде дори звук.
— Е, и?
— Не съм очаквал друго. Той е гений. Толкова е умен, че се е превърнал в безценен капитал за федералното правителство.
— Наистина ли?
— Защо иначе ще ти изнасям тази проповед? — наклони глава агентът.
— Защото това, което казваш, е страшно интересно.
Той направи крачка напред.
— Добре, а сега дай да прекратим надбягването. Аз се зарових здравата в тая работа. Звъннах на някои хора, които са ми задължени, и в крайна сметка напипах жилата. Тоест научих с какво се занимава Едгар Рой и какви са заслугите му пред Чичо Сам. Същевременно разбрах, че някои хора във Вашингтон му желаят злото.
— Кои са те?
Мърдок отново пристъпи напред. Деляха ги само няколко сантиметра.
— Чувала ли си някога за Е-про…
Мишел изпита чувството, че е получила силен плесник през лицето. Усети вкуса на някаква течност върху лицето и инстинктивно я изплю. Лека болка прониза ръката й. Две секунди по-късно Мърдок политна към нея и тя моментално разбра какво се случваше. Хвана го за раменете и рязко го дръпна зад джипа. Следващият куршум одраска асфалта на седем-осем метра от мястото, на което беше стояла само миг по-рано. Разлетяха се ситни парченца, едно, от които се заби в пощенската кутия, оставяйки дълбока следа върху боядисания в синьо метал. Ако не се беше преместила, в кутията щеше да се блъсне не късчето асфалт, а собственият й мозък.
После екнаха няколко изстрела, различни от първите, които несъмнено бяха произведени с дългобойна пушка.
Добкин.
Мърдок лежеше с цялата си тежест върху нея.
— Мърдок! Агент Мърдок!
Отмести го от себе си и хвана китката му, но пулс нямаше. Лицето му беше замръзнало в изненадана гримаса, очите му бяха изцъклени и безжизнени. Кръв се процеждаше между леко разтворените му устни. На ризата му имаше голяма кървава дупка. Мишел го обърна. Входната рана зееше в средата на гърба. Смъртоносен изстрел. Сведе очи към собствените си дрехи, оплискани с кръв. Неговата кръв.
После погледна ръката си.
Собствената й кръв.
Куршумът беше излетял от гърдите му, за да я улучи в ръката.
Съблече якето и нави ръкава си. Беше само драскотина. Нещо изскърца под краката й. Наведе се и го вдигна. Беше обезформен куршум от пушка голям калибър. Пусна го в джоба на якето си и измъкна пистолета.
Набра 911 на мобилния си телефон и докладва за инцидента.
Стрелбата продължаваше. Беше почти сигурна, че трясъкът идва отдясно и е дело на тежкия „Хеклер и Кох“ на Добкин. После всичко утихна.
Набра още един номер. След четири позвънявания започна да мисли, че нещо не е наред. Може би той също беше мъртъв. Най-накрая гласът му прозвуча в мембраната.
— Добре ли си? — напрегнато попита Добкин.
— Аз да. Но Мърдок е мъртъв.
— Видях попадението.
— А успя ли да видиш стрелеца?
— Не. Стрелях на сляпо, по траекторията. Осем патрона един след друг. После повиках подкрепление.
— Аз също.
— Но наоколо не виждам никого.
— Пак е избягал в гората. Това започва да ми писва.
— Сигурна ли си, че Мърдок е мъртъв?
— Да — отвърна тя и погледна проснатото в краката й тяло. — Нямаше никакъв шанс. Стрелецът знаеше какво прави.