— А ти как си?
— Една лепенка и ще бъда като нова. На твое място бих внимавала много. Не се показвай преди идването на подкрепленията. Тук наистина бяхме на открито, но и изстрелът си го биваше. Тоя тип като нищо може да те улучи и от голямо разстояние. Затова не напускай прикритието си.
— Добре. Той каза ли ти нещо?
— За съжаление нищо ново. — Мишел се поколеба за миг, търсейки подходящите думи. — Според мен искаше да постъпи правилно.
Изключи телефона и приклекна до мъртвия агент. Противно на логиката, колкото по-отдалече е изстрелян един дългобоен патрон, толкова по-тежки стават уврежданията от попадението му. Тя извади куршума от джоба си и го разгледа, а после измести поглед към раната на гърба на Мърдок. Двайсет и пет сантиметра. Зае се с обратните изчисления, за да определи приблизителното разстояние.
Повече от петстотин метра.
Не й пукаше особено за Мърдок, но той беше федерален агент. Също като нея, макар и преди време. Връзката си оставаше. Смъртта на един федерален агент винаги се отразява на останалите. И увеличава решимостта им. Никой не може безнаказано да убива агент на ФБР. Последиците за такъв човек винаги са тежки, много тежки!
Мишел откъсна част от ръкава на блузата си и го пристегна около раната. Кръвотечението почти спря. Наистина беше драскотина, особено предвид това, което се беше случило на Мърдок.
Отвори вратата на колата, измъкна бутилка вода и изми лицето си от кръвта.
Неговата кръв.
Отпи една глътка, направи си гаргара и я изплю, опитвайки да не мисли за онова, което неволно беше погълнала.
После отново погледна към трупа на Мърдок. Знаеше, че не бива да пипа нищо, но въпреки това се наведе и измъкна портфейла му.
Три деца. Три малки момченца и една жена, която изглеждаше уморена като всяка съпруга на федерален агент, който почти никога не е у дома.
Върна портфейла на мястото му и се облегна на колата си. Стисна клепачи в опит да се овладее, но въпреки това по лицето й се затъркаляха сълзи.
49
— Какво друго можем да направим тук? — попита Шон.
— Не е ясно — отвърна Кели Пол.
— Бънтинг няма интерес от отстраняването на брат ти.
— Така е. Но нещата около Бърджин и Дюкс стоят другояче. Убийството на Бърджин забави процеса, а по всичко личи, че това на Дюкс е изнервило погрешните хора.
— Добре, мотивите са ясни. Но, вземайки предвид факта, че брат ти е негоден да се изправи пред съда, убийството на адвоката му не е било абсолютно наложително.
— Биха го извършили дори да е било наложително само наполовина. Може би са се страхували, че Бърджин ще открие нещо.
— Той беше мой приятел — промълви Шон.
— И мой. Ужасно съжалявам, че го забърках във всичко това.
Телефонът на Шон иззвъня.
— Мишел! Какво, какво? По-спокойно, моля те. Мърдок? — Той мълча в продължение на около минута, после тръсна глава. — Добре, тръгвам веднага. Ще дойда по най-бързия начин.
Изключи апарата и погледна Пол.
— Мърдок е мъртъв, нали? — прошепна тя.
— Откъде знаеш?
— Спомних си за оживения разговор на Бънтинг преди малко.
— Мислиш, че е заповядал убийството на Мърдок — ей така, пред очите на жена си и децата си?
— Не казвам това. Но Бънтинг е винаги в час, Шон. Значи тръгваш обратно за Мейн?
— Налага се. Мишел ми каза и още нещо.
— Какво?
— Наблюдавала е „Кътърс Рок“.
— И?
— Кълне се, че и още някой е правил същото.
Ноздрите на Пол леко потрепнаха. Сякаш търсеха миризмата, която да последват.
— Ще дойда с теб — отсече тя. — Дай ми няколко минути да си приготвя багажа.
Четири минути по-късно беше готова за път.
Отидоха с такси до най-близката агенция за коли под наем, откъдето излязоха с един обикновен шевролет седан. Напуснаха Манхатън и поеха на север. В този час на нощта трафикът беше слаб дори и за град, който никога не спи. Пристигнаха в Бостън на разсъмване. Регистрираха се в някакъв мотел в предградията, защото им беше трудно да държат очите си отворени. Станаха в осем, след четири часа дълбок сън. Когато влязоха в Макиас, минаваше пет следобед.
Мишел ги чакаше пред мотела, предупредена по телефона.
— Ама и теб ли те гръмнаха? — зяпна Шон, забелязал превръзката на ръката й.