— Не съвсем.
— Как се отърва?
— Бях засегната от куршума, който уби Мърдок. Драскотина, нищо повече.
Шон я прегърна, а тя усети, че ръцете му треперят.
— Добре съм — прошепна. — Нищо ми няма.
Но въпреки това се притисна с цялото си тяло в него.
— Край! Няма да се разделяме повече! Направим ли го, веднага се случва нещо лошо!
Мишел погледна към Кели Пол, която стоеше встрани и чакаше.
— Не очаквах да се видим — подхвърли тя.
— И аз не очаквах да се озова тук.
Влязоха вътре. Мисис Бърк се засуети около Мишел, без да обръща много внимание на новодошлите. Освободи ги от присъствието си едва след като провери превръзката на младата жена и й донесе пълна чаша с кафе. Меган седеше на верандата с чаша чай в скута си.
— Продължават да умират хора — промълви отнесено тя.
Останалите мълчаливо я гледаха.
— Няма пак да ми извадите нож, нали? — подхвърли младата жена, обръщайки се към Пол.
— Няма, стига да не ме предизвикате.
Меган потръпна и замълча.
— Разкажи ни всичко, което си спомняш от снощи, Мишел — каза Шон.
Тя заговори. Пол и Шон я прекъсваха с кратки въпроси.
— Значи Мърдок е разбрал за Е-програмата, така ли? — подхвърли Шон.
— Според мен, да, въпреки че изстрелът го прекъсна. Спомена и за някои хора във Вашингтон, които не мислят доброто на Едгар Рой.
— Като го обвинят?
— Ами, да, отчитайки факта, че може да получи смъртно наказание.
Шон се извърна към Меган и попита:
— Докъде стигна делото?
— Подготвих няколко искания към съда, но трябва да ги погледнеш.
— Добре. Разбра ли кой е прокурорът? Получи ли някакво съобщение от съда?
— За съжаление в кантората на мистър Бърджин не остана никой — поклати глава Меган. — Проверявам електронната поща и гласовите съобщения. Фактически делото е блокирано поради умственото състояние на Рой. Съдът е разпоредил периодични прегледи от психолог, който трябва да установи дали Рой е годен за съдебен процес. Поредният преглед предстои съвсем скоро.
— Искаш ли да видиш брат си? — попита Шон, обръщайки се към Кели Пол.
— Кога? — леко се стресна тя.
— Още сега, ако нямаш нищо против.
50
Лишен от избор, Бънтинг беше принуден да измине още веднъж разстоянието от оживената и богата част на Манхатън до онази другата — също така оживена, но значително по-бедна. Вдигна глава и погледът му се спря на табелата, върху която пишеше „Пица на парче — цена 1 долар“.
За съжаление в момента изобщо не можеше да мисли за пеперони и сирене. Беше толкова ядосан, че едва се сдържаше. Идеше му да удари нещо с юмрук. Или някого.
Изкачи шестте етажа пеша. Беше в добра форма, която поддържаше редовно във фитнеса. Но когато стигна до последния етаж, беше задъхан и изпотен, без да има причини затова.
Почука на вратата и тя се отвори.
На прага се изправи Джеймс Харкс, облечен в абсолютно същите дрехи, както предишния път. Докато влизаше във вътрешните помещения, Бънтинг се запита дали гардеробът на този човек съдържа само черни костюми, бели ризи и черни вратовръзки.
Седнаха на същата малка масичка. Въздухът се раздвижваше от малкия вентилатор на поставката в ъгъла. Бънтинг усети горещината от пицарията на приземния етаж, която очевидно стигаше чак до тук.
— Мърдок! — тежко изрече той.
— Какво за него?
— Мъртъв е, но ти със сигурност вече го знаеш!
Харкс не каза нищо. Седеше спокойно, с ръце на плоския си корем.
— Мъртъв е, Харкс! — натъртено повтори Бънтинг.
— Чух ви, мистър Бънтинг.
— При снощния ни разговор изобщо не споменах, че Мърдок трябва да бъде убит в мига, в който открие нещо за Е-програмата.
— Приписвате ми някои действия, които не съм извършил — леко се приведе напред Харкс.
— Ти ли го уби?
— Аз имам задачата да се грижа за вашата сигурност, мистър Бънтинг.
— Но той е агент на ФБР, а ти си го убил!
— Това са ваши думи, а не мои.
— Господи, на семантика ли ще си играем?
— Трябва да отделя внимание и на други неща, сър. Какво още мога да направя за вас?
— На първо време да престанеш да убиваш хора! Току-що направи една трудна ситуация направо невъзможна!