— Между другото, Мърдок вече знае истината за теб.
— Това е невъзможно… — започна тя, но изведнъж прехапа език.
— Каквото и да съчиняваш пред ФБР, те рано или късно ще стигнат до верния отговор.
— Искам да си тръгнеш. Веднага!
Шон се обърна към вратата, после спря.
— О, и още нещо… ФБР подслушва телефона ти и проверява електронната ти поща.
— Защо ме предупреждаваш?
— Защото се надявам да се осъзнаеш и да сключиш сделка не с тях, а с мен. — Даде й малко време, за да вникне в смисъла на думите му, после попита: — Разбираш ли за какво става въпрос, Карла?
— Аз… Трябва да си помисля.
— Добре, помисли си. Но не се бави много.
Шон излезе на улицата и се насочи към паркирания встрани от къщата ленд крузър. Запали мотора и натисна газта. В мига, в който къщата изчезна от погледа им, Мишел се прехвърли на мястото за шофьора. През цялото време се бе крила отзад.
— Как мина? — попита той.
— Лесно. Тя не изчака вратата на гаража да се спусне докрай и това ми даде възможност да се промъкна след нея.
— Добре — кимна Шон и погледна часовника си. — Подплаших я, че подслушват телефона и проверяват електронната й поща. Сега й остава само един начин за комуникация.
— Лице в лице, разбира се — рече Мишел. — Но как ще си уговори среща, след като не може да използва телефон или имейл?
— Вероятно с кодиран текст. На пръв поглед невинен, в който се упоменава часът на срещата на предварително уговорено място. — Той погледна към електронния уред за проследяване в ръката й. — Какъв обхват има това нещо?
— Три километра. Достатъчно за целите ни, дори в този огромен и пуст щат, наречен Мейн.
— Къде лепна бръмбара?
— От вътрешната страна на задната чистачка. Никой никога не я поглежда. После изскочих навън през прозореца на гаража. Това май започва да ми става навик.
— Значи сега ще чакаме — каза Шон.
— Според мен няма да е дълго — отбеляза Мишел и се приведе над уреда. — Май вече е готова да тръгва. Наистина здравата си я подплашил.
— Влязох в ролята на адвокат и я изплаших до смърт.
37
Питър Бънтинг кацна на летище „Ла Гуардия“ и се качи на лимузината, която го очакваше. Но този път не се прибра при своята красива и социално активна съпруга и трите си добре възпитани деца в луксозната къща на Пето Авеню срещу Сентръл Парк.
Не тръгна и към офиса си. Сега трябваше да отиде другаде, тъй като най-важната му задача беше да запази живота на Едгар Рой.
А вероятно и моя.
Извървя пеша петнайсетте пресечки до една занемарена шестетажна сграда, разположена далеч от централните булеварди на града, като внимаваше да се освободи от евентуална опашка и влизаше в магазини с повече от един изход. Приземната част на сградата беше пицария, над която бяха разположени множество офиси на малки компании. Той изкачи стълбите до последния етаж и почука на вратата, зад която имаше две просторни помещения.
Отвори му един мъж, който кимна и побърза да затвори вратата след него. Бънтинг прекоси първата стая и влезе във втората. Мъжът го последва и затвори и тази врата, след което посочи стола до малка масичка.
Бънтинг разкопча сакото си и седна, опитвайки да се настани удобно на твърдия стол, който не беше създаден за удобства. Мъжът остана прав.
Както винаги, Джеймс Харкс беше облечен с черен костюм, колосана бяла риза и черна вратовръзка. Изглеждаше съвсем обикновено и не се различаваше по нищо от милионите облечени като него мъже в този град.
— Благодаря, че ме прие веднага — започна Бънтинг.
— Знаете, че задачата ми е да се грижа за вас, мистър Бънтинг.
— И я изпълняваш много добре.
— Засега.
— Шестте трупа във фермата? Според мен Рой е бил натопен.
— Кой би направил подобно нещо?
Бънтинг замълча за момент, после колебливо попита:
— Шегуваш се, нали?
— Много рядко се шегувам, когато става въпрос за работа.
— Исках да кажа, че това е дело на хора, които имат проблеми с програмата.
— Но защо да топят Рой? Биха могли просто да го убият или да го привлекат на своя страна. Аз бих постъпил така.
— Но ние не можем да го използваме и това отслабва позициите ни — колебливо отвърна Бънтинг.
— Може би някой ден ще бъде свободен. Но за враговете ни е по-добре да го убият. Само така няма да се върне на работа при нас.
— Фостър спомена за изпреварващ удар срещу Едгар Рой — промълви Бънтинг и заби поглед в лицето на събеседника си. — Знаеш ли нещо за това?
Харкс не отговори.
— Ти ли нанесе изпреварващ удар срещу адвокат Бърджин, Харкс?
Човекът с черния костюм продължаваше да мълчи.
— Защо го уби?
Харкс го гледаше право в очите, но мълчеше.
— Кой одобри този акт? Със сигурност не съм аз.
— Не предприемам нищо без съответното одобрение.
— Кой, Харкс? Може би Фостър?
— Ще поддържаме връзка.
— Поемеш ли по този път, връщане назад няма, Харкс!
— Ако нямате други въпроси… — Мъжът в черно стана и отвори вратата пред Бънтинг.
— Не го прави, Харкс. Моля те! Едгар Рой е уникален и не заслужава това. Убеден съм, че е невинен.
— Пазете се, мистър Бънтинг.
Озовал се на улицата, Бънтинг пое към офиса си, но после изведнъж промени намеренията си, влезе в някакъв бар и си поръча „Бомбай Сапфир“ с тоник. Провери електронната си поща и проведе няколко рутинни телефонни разговора, за да се откъсне от бъркотията около Едгар Рой. Беше попаднал в задънена улица. Още хора щяха да бъдат убити, но той в момента не беше в състояние да направи нищо.
Потънал в проблемите си, Бънтинг не забеляза високата жена, която влезе в бара веднага след него. Тя се насочи към една маса в дъното и си поръча „Арнолд Палмър“, без да сваля поглед от лицето му.
Кели Пол търпеливо чакаше. Рано или късно хубавият джин щеше да разсее проблемите на Питър Бънтинг.
38
— Спира! — прошепна Шон, без да откъсва поглед от миниатюрния дисплей. — Прекоси следващото кръстовище, но бавно.
Мишел отмести крак от педала на газта. Стоповете на колата на Дюкс премигнаха на около петстотин метра пред тях.
— Доста усамотено място — отбеляза тя.
— Но много удобно за тайни срещи.
— Трябва да скъсим дистанцията.
— Само пеша. Хайде!
Ниската каменна стена им помогна да се приближат достатъчно, за да зърнат човека, с когото Карла Дюкс имаше среща. Мястото беше подбрано добре — малко разширение на пътя с дълга маса за пикник и ръждясала скара за барбекю.
Мъжът беше по-нисък от нея, млад и строен.
Тя крачеше напред-назад и говореше нещо. Мъжът стоеше неподвижен и от време на време леко кимаше. Виждаха ги добре, но нямаше как да чуят за какво си говорят.
Шон вдигна фотоапарата, който беше взел от джипа, и им направи няколко снимки. После увеличи изображението на дисплея и го показа на Мишел.
— Познаваш ли го?
— Не — поклати глава тя, след като огледа внимателно мъжа на снимката. — Млад и невзрачен. Не се връзва с представата ми за супер шпионин.
— В последно време се навъдиха много такива. Най-добрите шпиони обикновено са и най-невзрачни.
— Значи това момче насреща е направо златно.
Дюкс си тръгна, но двамата предпочетоха да проследят младия мъж — поредната брънка от веригата — с надеждата, че той ще ги отведе където трябва. Липсата на проследяващо устройство принуди Мишел да го следва по-отблизо, но той с нищо не показа, че е забелязал опашката.
Няколко часа по-късно стана ясно къде отива.
— Бангор — обяви Шон, а Мишел кимна в знак на съгласие.
— Мислиш ли, че живее там? — попита тя.
— Не — отвърна Шон и се взря в колата пред тях. — Това ми прилича на обикновен автомобил под наем, взет от най-близкото летище.
— Значи се готви да излети от Бангор.
— Вероятно си права.