Предположението им се потвърди броени минути по-късно, когато колата се насочи към паркинга на летището, намиращо се на няколко километра извън града.
Пътем бяха уточнили следващите си действия. Джипът влезе в паркинга и Шон изскочи навън.
— Върни се в мотела и дръж Меган под око — наведе се над прозорчето той. — Не искам да й се случи онова, което сполетя Бърджин и Хилари.
— Обади се, като разбереш накъде пътува онзи тип.
— Разбира се — кимна той, после извади пистолета от кобура на колана си и й го подаде. — Вземи го.
— Може би ще ти потрябва — възрази Мишел.
— Няма как да го вкарам в самолета, в случай че се наложи да летя. Не ми се ще да изгубя този младеж заради някакви формалности.
След тези думи той се обърна и тръгна към терминала.
— Шон?
— Какво?
— Не умирай, ако обичаш.
— Ще направя всичко възможно — усмихна се той.
Мишел го изчака да се изгуби от погледа й и едва тогава включи на скорост. Никак не беше щастлива от поредната им раздяла.
39
Шон се обади още докато Мишел пътуваше по обратния път за Макиас. Мъжът си бе взел билет за полета в шест сутринта до летище „Дълес“, откъдето щеше да се прехвърли за Ню Йорк. Шон си бе купил билет за същия полет.
— Успях да хвърля едно око на билетите му — поясни той. — И в двата самолета ще седи на третия ред. Моето място е непосредствено зад него. Първият полет е с „Делта“, а вторият — с „Юнайтед“. Ще ти звънна, като се приземим, което ще стане някъде около обед.
— Видя ли името на билетите?
— За съжаление не успях.
Линията прекъсна и Мишел продължи пътуването си. Някъде към четири сутринта спря на тъмния паркинг зад „Мартас Ин“. Както всички гости, и тя имаше ключ за външната врата. Отби се в кухнята да хапне нещо, а после пое към стълбите за горния етаж. От междинната площадка забеляза ивицата светлина под вратата на Меган, спря пред нея и почука.
Вратата се открехна.
— Какво има? — попита Мишел. — Добре ли си?
— Чух колата ти — отвърна младата жена. — Влез да си поговорим.
— Добре — кимна Мишел и седна на стола пред малкото чамово бюро. — Какво става?
Меган беше облечена със зелена хирургическа туника, която очевидно използваше вместо нощница.
— Къде изчезнахте? — попита тя. — Не съм ви виждала от последния ни разговор следобед.
— Трябваше да поразузнаем наоколо.
— Уж щяхте да ме пазите, пък изчезвате безследно — нацупи се Меган. — И се прибирате чак на разсъмване.
— Имаш право, Меган — кимна Мишел. — Правим всичко възможно, но ресурсите ни са ограничени. Между другото, Шон продължи по една следа, а аз се върнах специално заради теб.
— Къде ще го отведе тази следа?
— Вероятно във Вашингтон.
— Извинявай — прошепна Меган и седна на ръба на леглото. — Знам, че правите всичко по силите си, но аз съм малко…
— Уплашена?
— Когато постъпих при мистър Бърджин, дори нямах представа, че ще се занимавам с наказателни дела. Но този случай сам се изпречи на пътя ми.
— В замяна на това Шон е страхотен адвокат по наказателни дела — успокои я Мишел. — Имал ги е стотици.
— Да, ама в момента го няма, а аз изпитвам сериозни затруднения с изготвянето на документите за съда.
— Страхувам се, че в това не мога да ти помогна — въздъхна Мишел.
— Мърдок пак беше тук.
— Какво искаше, по дяволите?
— Прояви специален интерес към работата ми в момента.
— Естествено.
— Струва ми се, че се отдалечаваме от истината. Бавно, но сигурно.
— Достатъчно е да открием едно малко късче от мозайката и всичко ще си дойде на мястото — успокои я Мишел.
— Не бива да разчитаме на това — възрази Меган.
— Е, ще ни трябва и малко късмет.
— Предполагам, че е така.
— Предлагам ти да поспиш. Ще се видим на закуска, точно в девет. Тогава ще поговорим повече. В момента просто ми се затварят очите.
— Добре — въздъхна Меган. — Но мисля да заключа вратата и да я подпра с бюрото.
— Идеята не е лоша — кимна Мишел, после стана и се насочи към стаята си.
Прозя се широко, а после изведнъж се разсъни. Бе доловила някакво движение на долния етаж. В първия момент помисли, че е мисис Бърк, но нямаше причини старата дама да се придвижва на тъмно в собствения си мотел. Тя измъкна пистолета си, приклекна и пропълзя обратно по стълбите. Вниманието й беше насочено към движението долу. Моментално разбра, че става дума за млад човек — пъргав, гъвкав и добре трениран. Мисис Бърк просто не беше в състояние да се придвижва толкова безшумно.
— Максуел, ти ли си?
— Добкин?
— Ако си извадила пистолет, прибери го. Не искам да бъда застрелян по погрешка.
— В такъв случай не се промъквай посред нощ в чужди къщи.
— Имам ключ. Освен това съм полицай.
Мишел прибра пистолета и се спусна по стълбите.
— Насам.
Добкин застана пред прозореца, фигурата му се очерта на лунната светлина. Беше с униформа и изглеждаше нервен.
— Горе ли е партньорът ти? — попита той.
— Не — отвърна тя. — Какво става?
— Не си ли чула?
— Какво да съм чула?
— Преди около час са открили Карла Дюкс мъртва в дома й.
40
Пилотът се справи добре с въздушните течения над Ист Ривър и самолетът докосна пистата на „Ла Гуардия“ точно навреме. Шон беше сред последните пътници, които преминаха през ръкава, но ускори ход веднага след като влезе в терминала. Непознатият беше далеч напред и крачеше бавно и спокойно. Малко преди кацането стюардесата беше съобщила към кой изход трябва да се насочат пътниците за краткия полет до Вирджиния. Никой не бързаше, защото до полета имаше цели три часа.
Шон се отби в близкия бар и си взе кафе и сандвич с яйца. После бръкна в джоба си и включи джиесема. Мишел го беше търсила няколко пъти и той побърза да я набере.
— Слава богу — прозвуча гласът й в мембраната. — Няколко пъти те търся, но телефонът ти беше изключен. Имам куп новини.
— Не ми казвай, че още някой е умрял — подхвърли той.
— Откъде знаеш, по дяволите?
— Какво? — помръкна той. — Просто се пошегувах. Кой?
— Карла Дюкс. Научих го от Добкин, който се появи в мотела малко след като се прибрах.
— Посред нощ? — подозрително попита Шон. — Защо го е направил?
— Не знам. Може би още се чувства задължен за оная работа с Мърдок. Но това не променя нещата. Жената е мъртва, заподозрян няма. Случаят е поет от ФБР.
Шон отпи глътка кафе и захапа сандвича. Беше гладен, защото по време на полетите не предлагаха храна. Вече не помнеше кога за последен път беше слагал нещо в уста и мазният сандвич му се стори адски вкусен.
— Каза ли на Добкин какво видяхме снощи? — попита той.
— Ти да не си пиян? — сопнато отвърна Мишел. — Разбира се, че не. Първо исках да говоря с теб.
— Не искам да бъда обвинен във възпрепятстване на разследването, но и не съм готов да се обвързвам с каквото и да било — мрачно отвърна Шон.
— Значи засега мълчим и изчакваме?
— Точно така.
— Ако Дюкс е била убита поради разговора си с човека, когото следиш, нещата бързо могат да поемат в опасна посока.
— Така е, но ако успея да открия за кого работи, това ще бъде огромна крачка напред.
— Ако преди това не ти видят сметката.
— Ще внимавам. А ти си отваряй очите и пази Меган.
— Как мислиш да го проследиш във Вашингтон?
Шон погледна към магазина за подаръци в другия край на залата.
— Все ще измисля нещо. Ще ти звънна, когато стигна до базата му.
Той изключи телефона, хвърли поглед към непознатия, който седеше на една от пейките с разтворен на коленете лаптоп, и забърза към магазина за подаръци. Две минути му бяха достатъчни, за да открие онова, което търсеше.
Пожарникарски шлем играчка, плюс тубичка лепило. Насочи се към тоалетната, влезе в една свободна кабинка и разтвори кутията. Пръстите му сръчно откъснаха златната пластмасова значка в предната част на шлема. Със свободната си ръка измъкна картата на частен детектив и залепи значката на обратната й страна, използвайки тубичката. После прибра картата в джоба си, изхвърли кутията, шлема и лепилото в кошчето за боклук, изми лицето и ръцете си и забърза обратно.