— Тя беше мой оперативен работник. Изпратих я в „Кътърс“ със специална мисия.
— Разбрано.
— Какво значи разбрано? Попитах те защо си я убил!
— Трябва да се успокоите, мистър Бънтинг. В думите ви няма смисъл. Не бих имал причини да убивам мис Дюкс.
Бънтинг нямаше как да знае дали Харкс казва истината, но инстинктивно усещаше, че лъже.
— Тя беше добър човек и професионалист — каза той. — Сега оставам без очи и уши в „Кътърс“.
— На ваше място не бих се тревожил, сър. Държим нещата под контрол.
— По какъв начин?
— Просто трябва да ми се доверите.
— Говориш глупости, Харкс! Аз не се доверявам на никого! Особено пък на хора, които не отговарят на въпросите ми!
— Обадете се, ако имате други проблеми — спокойно отвърна Харкс и прекъсна връзката.
Бънтинг бавно остави слушалката, после стана и пристъпи към прозореца. В главата му се блъскаха мрачни сценарии, всеки по-лош от другия.
Защо са убили Дюкс? Тя беше директор на „Кътърс“, но на практика не разполагаше с никаква власт. Ако убиецът е Харкс, защо го е направил?
Върна се зад бюрото и позвъни на Ейвъри, който току-що се беше върнал във Вашингтон след снощната си среща с Дюкс. Тя беше организирана в последния момент чрез спешен имейл, който сътрудникът му беше получил само ден след появата си в Мейн. Жената беше настоявала за среща с Бънтинг, но той я прехвърли на Ейвъри, който и бездруго вече беше там.
— Карла Дюкс е убита, Ейвъри. Станало е малко след срещата ти с нея.
— Току-що го научих от новините — отвърна с нестабилен глас сътрудникът му.
— Каква беше причината да поиска тази среща? В имейла си не споменаваше нищо и аз й предложих да се види с теб.
— Шон Кинг се е появил в дома й.
— Кинг ли? Защо?
— За да й съобщи, че знае за кого работи, а това скоро ще стане известно и на ФБР. Жената беше доста разтърсена.
— Откъде е разбрал, по дяволите?
— Нямам представа.
— Според мен просто е налучквал — подхвърли Бънтинг.
— Тя беше доста уплашена, защото Кинг й поставил нещо като ултиматум.
— Какво е искал от нея?
— Искал е нас, предполагам.
— Надеждно ли е прикритието ни?
— Никой от служителите в „Кътърс Рок“ не би разговарял с него.
— Но те са имали определени подозрения — възрази Бънтинг, после трепна от ужасната мисъл, която се появи в съзнанието му. — Дали е разговаряла с Кинг малко преди да се срещне с теб?
— Да. Беше много разстроена. Изпрати ми кодирано съобщение, според което Кинг я предупредил, че ФБР подслушва телефона й и следи електронната й поща.
— Къде се срещнахте?
— На предварително уговореното място — една зона за пикник край затънтен дори за Мейн треторазреден път.
— Значи Кинг е успял да я стресне до такава степен, че тя веднага е хукнала към теб. А дали Мишел Максуел е присъствала на срещата им?
— Не, Кинг е бил сам.
— По дяволите!
— Какво има?
— Изиграли са ни.
— Как е възможно това?
— Докато Кинг е заплашвал Карла, партньорката му е била заета с нещо друго. Най-вероятно е поставяла проследяващо устройство в автомобила й. После Кинг я е излъгал за подслушването на телефоните й от ФБР, за да я принуди да поиска лична среща с нас.
— И са я проследили до мястото?
— Абсолютно. Видели са те и са проследили теб. В момента вероятно са някъде около кабинета ти.
— О, мамка му!
Бънтинг разтърка слепоочията си, за да прогони внезапно появилата се тъпа болка.
— По време на полета забеляза ли някой, който да прилича на Шон Кинг?
— Не, но нямах причини да се оглеждам.
— С такси ли се прибра от летището? — попита Бънтинг и пръстите му нервно забарабаниха по бюрото.
— Не. Чакаше ме шофьор.
— Значи разполагат и с името ти! — скръцна със зъби Бънтинг. — Проследили са те до тук и вече знаят, че работиш за БИК. Достатъчно е едно кликване в Гугъл, за да разберат, че БИК е собственост на Питър Бънтинг!
— Но, сър…
Бънтинг затръшна телефона и закрачи напред-назад, обзет от внезапен прилив на нервна енергия.
След известно време се успокои и се върна зад бюрото. Сега имаше нужда от трезв размисъл. Дори да беше наредил пъзела, Кинг не разполагаше с нищо срещу БИК. С абсолютно нищо. Поне засега.
Лошото беше, че вече не можеше да се довери на никого.
С изключение на мен самия, тежко въздъхна той.
Нещо, което не му носеше никакво облекчение.
42
Кели Пол седна зад бюрото в нюйоркската хотелска стая и огледа малкото, но уютно подредено пространство. В колко подобни стаи беше пребивавала през последните двайсет години? Отговорът на този въпрос й прозвуча като клише, но беше верен: в твърде много. И наистина беше така.
Тя никога не използваше листовете и химикалките, които намираше в чекмеджетата в хотелите, защото се страхуваше да не оставя следи. Багажът й беше опакован, а документите за пътуване — в пълен ред. Не носеше оръжие, но можеше да си набави такова в рамките на пет минути.
Научи за смъртта на Карла Дюкс в шест и половина сутринта. Не си губи времето да се чуди кой е убиецът. Отговорът на този въпрос беше важен, но не колкото онова, с което се занимаваше в момента.
Несъмнено и Питър Бънтинг вече беше научил новината. Контактът му в „Кътърс Рок“ му беше осигурил неограничен достъп до брат й. Пол обаче имаше свои контакти там, от които беше научила, че състоянието на затворника остава без промяна.
Задръж още малко, Еди. Не им позволявай да те притиснат.
Тя погледна към джиесема си на масата, поколеба се за миг, после го взе и набра един номер. Насреща вдигнаха на второто позвъняване.
— Ало?
— Мистър Кинг, обажда се Кели Пол.
— Отдавна чакам да се обадите. Разбрахте ли за Карла Дюкс?
— Да.
— Някакви хипотези?
— Няколко, но в момента това не е важно. Къде сте?
— А вие къде сте?
— На Източното крайбрежие.
— Аз също. Днес следобед направих едно интересно откритие в интернет.
— На каква тема?
— БИК е съкращение на Бънтинг Интернешънъл Корпорейшън с президент Питър Бънтинг. Да сте чували нещо за него?
— А трябва ли?
— Затова ви питам.
— Какво научихте? — пожела да узнае Пол.
— Централата на БИК е в Ню Йорк, но имат офис и във Вашингтон, защото работят с правителството. Предмет на дейност — услуги в областта на разузнаването. От приятели разбрах, че печелят контракти за милиарди, но никой не знае точно срещу какво. Информацията е строго секретна.
— Все някой знае, иначе Чичо Сам едва ли би подписвал такива чекове.
— Значи познавате Бънтинг, така ли?
— Мисля, че е време да се срещнем.
— Къде?
— Аз съм в Ню Йорк.
— Мога да дойда там.
— Във Вашингтон ли се намирате?
— Кога?
— Колкото е възможно по-скоро.
— Имате ли какво да ми кажете? — попита Шон.
— Иначе не бих ви губила времето. Как попаднахте на следите на БИК?
— По най-старомодния начин — чрез малко добра детективска дейност.
— Според мен сте притиснали Дюкс, а тя се е уплашила и ви е насочила към тях. След което е платила с живота си.
— Мислите ли, че затова са я убили? — попита Шон.
— Не съвсем. Но в момента не ми се иска да спекулирам. Можете ли да дойдете в Ню Йорк още тази вечер?
— Ще хвана експреса. В шест мога да бъда там.
— Едно малко френско ресторантче на Осемдесет и пета улица — каза Пол и му продиктува адреса. — Да речем, в седем.
— Окей, ще бъда там.
Тя изключи телефона и го постави на бюрото, после стана, пристъпи към прозореца и дръпна тежките завеси. Дърветата в Сентръл Парк насреща започваха да се оголват, посетителите намаляваха, а палтата им ставаха все по-дебели. Валеше ситен дъждец, но съдейки по тъмните облаци на изток, времето тепърва щеше да се влошава. Калта и мръсотията бяха навсякъде.