Всъщност това е моят свят, помисли си тя. Кал и мръсотия.
Тя се обърна, облече шлифера си, вдигна качулката и излезе на разходка. Прекоси Петдесет и девета улица и се плъзна покрай редицата файтони, които чакаха клиенти. Потупа един кон по муцуната и вдигна очи към кочияша. Те всички бяха ирландци. По силата на стар закон или на някаква традиция, която беше забравила.
— Здрасти, Шони.
Името на човека беше Том О’Шонеси, но тя винаги го беше наричала Шони.
— Отдавна не съм те виждал — отвърна, без да я поглежда, той, зает да изхвърля някакви боклуци от файтона.
— Отдавна не съм се мяркала насам — отвърна тя.
— Чух, че си се пенсионирала.
— Е, сега се върнах.
— Наистина ли? — погледна я с интерес Шони.
— Кени още ли е на същото място?
Човекът се изкатери на капрата и отвърна:
— Че къде другаде може да бъде?
— Само питам.
— Значи пак си на работа, а?
— Временно.
— Трябваше да си останеш в пенсия, Кели.
— Защо?
— За да живееш по-дълго.
— Все някога ще умрем, Шони. Късметлиите избират подходящото време.
— Аз май не съм сред тях.
— Напротив, Шони. Не забравяй, че си ирландец.
— А ти? — вдигна глава да я погледне той.
— Е, аз не съм чак толкова ирландка — отвърна Пол.
Дъждът се усили в мига, в който тя се насочи към вътрешността на парка. Познаваше отлично алеите, които щяха да я отведат до целта. Устойчивите на влага боти я правеха с четири-пет сантиметра по-висока. Старецът се беше свил на скамейката край голяма скала. При хубаво време хората лежаха върху нея, за да хванат малко тен. Но сега върху скалата нямаше никой.
Кени седеше с гръб към нея, но чу стъпките й и се обърна. Беше облечен малко по-добре от клошар, но именно това беше целта. Малцина обръщат внимание на клошарите. Лицето и ръцете му бяха чисти, а очите — ясни. Нахлупи парцаливата шапка още по-надолу и внимателно я огледа.
— Чух, че си се върнала — отбеляза той.
Пол седна до него. Той поначало беше дребен, а редом с нея изглеждаше още по-дребен.
— Напоследък новините се разнасят с обезпокояваща бързина.
— Е, не чак толкова — поклати глава Кени. — Шони току-що ми звънна по мобилния. Какво ти трябва?
— Две бройки.
— Обичайните?
— Както винаги.
— Как си с показалеца?
— Малко се е схванал. Може би имам артрит в начална фаза.
— Ще го имам предвид. Кога?
— След два часа, тук.
— Добре — надигна се Кени. — Ще се видим след два часа.
Тя извади пачка банкноти.
— После — поклати глава той. — Имам ти доверие.
— Не бива да имаш доверие на никого, Кени. Не и в този бизнес.
Пол стана от пейката и бавно пое по обратния път към хотела. Дъждът се усили, но тя не го забелязваше. Беше крачила под дъжда в различни части на света. Обичаше го, защото прочистваше главата и улесняваше мисленето. Сякаш поемаше светлина от тъмните облаци.
Бънтинг, Кинг, брат й. Предстоеше следващият ход. Напрежението постепенно нарастваше и неизбежно щеше да стигне до експлозия. Като току-що изстреляна ракета. И този кратък миг щеше да определи победителите и победените. Както винаги.
Надяваше се още веднъж да се окаже в отбора на първите.
43
Влакът напусна Юнион Стейшън във Вашингтон и започна да набира скорост. Шон се облегна в удобното кресло на бизнес класата. Транспортните им разходи се увеличаваха стремително. Имаше реална опасност в края на месеца да се окаже с блокирана кредитна карта.
Сто и шейсет минути по-късно влакът намали скоростта си и навлезе в района на Пен Стейшън в Ню Йорк. Преди да напусне Вирджиния, той се беше отбил в апартамента си за малко багаж.
Слезе на перона, издърпа дръжката на куфара и го затъркаля след себе си към стоянката на такситата. Времето беше мокро и студено. Добре че си беше облякъл топло яке и носеше чадър. Въпреки тежкия трафик таксито спря до тротоара на Осемдесет и пета улица само една минута след седем. Шон плати на шофьора и повлече куфара си към входа на ресторанта. Заведението се оказа малко, старомодно и пълно с френскоговорещи клиенти и персонал.
Откри Кели Пол в дъното, почти скрита зад една от носещите стени, стърчаща по средата на помещението. Седеше с гръб към входа, заковала очи в покритата с огледала стена. Той съблече якето си, издърпа куфара до поставката за багаж в ъгъла и седна. В продължение на няколко секунди и двамата мълчаха.
— Гадно време — обади се най-накрая Пол.
— Съвсем нормално за сезона — сви рамене той.
— Нямах предвид дъжда.
Той се настани по-удобно и направи опит да протегне крака. Оказа се обаче, че под масата няма достатъчно пространство за двама души с дълги крака.
— Ясно. Но и времето е отвратително.
— Как е Мишел?
— Държи се, както обикновено.
— А Меган?
— Объркана е. Но не бих я обвинил.
Пол сведе поглед към менюто пред себе си.
— Мидите са чудесни.
— Добре, нека бъдат миди — кимна Шон и отмести своето меню.
— Имате ли оръжие?
— Не — изненадано отвърна той. — Върнах се във Вашингтон със самолет и не исках проблеми по летищата.
— Ще имате далеч по-сериозни проблеми, ако се окаже, че ви трябва пистолет, но не разполагате с такъв. — Тя потупа чантата си и добави: — Нося ви един глок, двайсет и първи модел.
— Чудовището четирийсет и пети калибър? Най-американското нещо на света заедно с ябълковия пай. Максимално близо до прототипа си, създаден от някакъв австрийски производител на оръжие.
— Винаги съм харесвала пълнителя с тринайсет патрона — кимна Пол. — Тринайсет е щастливото ми число.
— Случвало ли се е да използваш всичките? — заряза официалностите Шон.
— Само когато другата страна е разполагала с дванайсет. Искаш ли го?
Размениха си продължителни погледи.
— Да — кимна най-сетне Шон.
— Добре, след вечерята.
— БИК?
Тя остави менюто.
— Питър Бънтинг е изключително уважаван играч на терена на разузнаването. Основал компанията си едва двайсет и шест годишен. В момента е на четирийсет и седем и е натрупал огромно състояние, като продава на Чичо Сам. Притежава жилища в Кънектикът и тук, в Ню Йорк. Женен, с три деца, най-голямото от които е на шестнайсет. Съпругата му води активен социален живот. Занимава се с благотворителна дейност, а освен това е съсобственик на моден ресторант. Децата им са добре възпитани, без излишни глезотии и привилегии. Доколкото съм осведомена, семейството им е наистина добро.
— И той е собственик на онази Е-програма, за която ти спомена?
— Тя е негово откритие. Изключително умна и напредничава.
— Което означава, че брат ти е негова собственост.
— Питър Бънтинг има какво да губи и това го прави уязвим.
— Мислиш ли, че той е устроил капан на брат ти?
— Не. За него Еди е твърде ценен, за да го вкара в килията. Чух, че последният брифинг на Бънтинг във Вашингтон е бил катастрофален. Отчаяно се нуждае от своя Анализатор и прави всичко възможно да си го получи обратно. Но има и нещо друго.
— Какво?
— Няколко много сериозни играчи не харесват Бънтинг и неговата Е-програма.
— Кои са те?
— Може би си чувал за Елън Фостър.
— Министърът на вътрешната сигурност? — пребледня Шон. — Но ти каза, че Е-програмата е брилянтна. Защо тази жена не я харесва?
— Разузнавателните агенции не обичат да споделят, а Е-програмата ги принуждава да го правят. Бънтинг автоматично застава начело на парада, който е бил техен. Някои хора са сериозно засегнати. Фостър повежда битката срещу Бънтинг. На нейна страна са ЦРУ, Агенцията за военно разузнаване, Агенцията за национална сигурност и така нататък.