— Аз съм длъжна да бъда готова.
— Кой казва това?
— Такива са правилата, към които се придържаме тук.
— Благодаря, но не сте длъжна да го правите — отсече Мишел, мина покрай нея и тръгна към изхода. — Решихме ли проблема?
— Сега пък къде тръгнахте?
— Това там е вратата, нали? Отивам при колата си.
— Попитах къде възнамерявате да отидете с колата.
— Това не е ваша работа.
— Всички южняшки момичета ли са толкова груби?
— Кой ви е казал, че съм от Юга?
— О, моля ви. Личи си по акцента ви.
— Добре, ясно. Не искам да бъда груба. Но аз съм частен детектив, който разследва цяла серия от убийства. Като казах, че това не е ваша работа, исках най-любезно да подчертая, че наистина е така.
Мисис Бърк изгледа внимателно фигурата й.
— Трябва ли и тук да носите това нещо? — неодобрително попита тя.
Мишел проследи погледа й. Ръкохватката на пистолета се виждаше под разтвореното палто.
— Тук вече убиха двама души — каза тя. — Би трябвало да сте доволна, че около вас се навърта човек с оръжие. Какво би станало, ако убиецът се появи в мотела?
— Какво ви кара да мислите, че това може да стане? — ахна Бърк и направи крачка назад. — Или искате да уплашите до смърт една възрастна жена като мен? Това не е хубаво!
Забелязала, че жената наистина се стресна, Мишел примирено въздъхна.
— Е, добре, може би наистина искам да ви уплаша, но вие ме ядосахте — рече тя.
— Нямах подобно намерение.
— Напротив!
Вместо очакваната дълга тирада старата дама седна на близкия стол, придърпа пуловера си и кимна.
— Права сте.
— Защо го правите? — изненадано я погледна Мишел.
— Защото много приличате на дъщеря ми. Когато беше по-млада, разбира се. Пламенна, независима, нетърпяща различното мнение.
— Ясно.
— Бяхме много различни с нея и непрекъснато се карахме.
— Всички майки и дъщери го правят.
— А вие близка ли сте с майка си?
— Бях — колебливо отвърна Мишел.
— Искате да кажете, че… — объркано започна Бърк, замълча за момент, после побърза да добави: — Моля за извинение. Наскоро ли се случи това?
— Да, приблизително наскоро.
Замълчаха.
— А какво стана с вашата дъщеря? — попита след известно време Мишел.
— Отиде да учи в колеж. Очаквах, че ще се върне, но не стана така.
— Къде е сега?
— На Хаваите.
— О, това е много далеч.
— Да. Най-далечното място за човек, който все пак иска да си остане в Америка. Сигурна съм, че тя нарочно го е избрала.
— Виждате ли се?
— Не. Вече десетилетия не съм я виждала и това ме ужасява. Колко бързо минават годините! Имам три внучета, които не познавам. Със съпруга ми планирахме да хванем самолета и да разчупим леда, но скоро след това той почина и…
— Мисля, че въпреки това трябва да отидете там — подхвърли Мишел.
— Не, страх ме е — тръсна глава възрастната дама. — Докато беше жив съпругът ми, аз изцяло се опирах на него. Бих заминала заедно с него, но сама — никога.
— И няма да видите внуците си, така ли?
— Те дори не ме познават.
— Ще се запознаете, стига да отидете при тях.
— Мисля, че вече е късно — въздъхна възрастната жена и се изправи. — А вие внимавайте. Ще ви оставя нещо за ядене в хладилника и ще заредя кафеварката. Просто я включете, когато се върнете.
— Откъде знаете, че пия кафе?
— Аз може да съм стара, но не съм сляпа, драга. Тук е мястото да добавя, че не изпускам от очи и вашата млада приятелка, която изглежда доста потисната.
— Работата й е много напрегната.
— Кога ще се върне мистър Кинг?
— Не знам.
— Той е много красив.
— Ами, да, красив е — отвърна Мишел и отмести поглед.
— Вие двойка ли сте?
Мишел направи всичко възможно да не се засмее на странното определение.
— Може би.
— В такъв случай трябва да се ожените.
— Сложно е.
— Не е така. Хората го правят сложно. Вие искате ли да се омъжите за него?
— Какво? — изненада се Мишел. — Всъщност не съм мислила затова…
После усети как се изчервява под втренчения поглед на Бърк.
— Разбирам — скептично кимна възрастната дама. — Е, лека нощ…
— Лека нощ. Въпреки всичко съм на мнение, че трябва да отидете на гости на дъщеря си.
— Защо?
— Аз винаги ще съжалявам, че не виждах мама колкото ми се искаше. Човек трябва да се възползва от шансовете, докато ги има.
— Благодаря за съвета, Мишел.
Обзета от смесени чувства, Мишел се втурна навън. Но нещата се промениха в момента, в който изписука джиесемът й.
— Ало?
— Максуел?
— Кой се обажда?
— Мърдок.
— Какво има?
— Трябва да поговорим.
— За какво?
— За разследването.
— Какво по-точно за него?
— За някои неща, които вие с партньора ти трябва да знаете.
— На какво дължим тази неочаквана любезност?
— На подозренията ми, че вече не мога да вярвам на никого от своите.
— Странно изявление от агент на ФБР.
— Ситуацията е много сериозна.
— Кога и къде?
— В десет. Ще ти дам инструкции за мястото.
Мишел запомни информацията, тръгна към колата, после спря.
Нещата изведнъж й се сториха доста подозрителни. Измъкна джиесема си и набра Шон, но той не вдигна.
— Мамка му! — изруга тя, замисли се за момент и набра друг номер.
— Добкин — представи се гласът насреща.
— Ерик, обажда ти се Мишел Максуел. Какво ще кажеш да се срещнем довечера? Имам нужда от малко подкрепа.
47
— Включили са те в програмата?! — възкликна Шон.
Кели Пол кимна.
— Но не като Анализатор. Притежавах достатъчно умствен капацитет, но проницателността ми беше доста далеч от изискванията.
— А като каква?
— Като ръководител на програмата.
— Лично Бънтинг те е избрал, така ли?
Пол се надигна.
— Ела да изпием по едно кафе. Наблизо има едно място, където можем да поговорим на спокойствие.
Мястото не беше нито кафене, нито ресторант, а едностаен апартамент на три пресечки от парка в обикновена на вид сграда на тиха и спокойна уличка, на която при хубаво време със сигурност играеха деца.
Обзавеждането се изчерпваше с най-необходимото. Врата с няколко ключалки, прозорец, кухня, легло, телевизор и тоалетна. Никакви картини, никакви пердета, никакви саксии с цветя. Подът беше покрит със сив мокет, а стените — с ослепително бял латекс. Мебелировката беше съвсем оскъдна.
Пол направи кафето, добави сметана и захар и пренесе чашите в хола. Решението да потърсят подслон беше добро. Дъждът навън се беше превърнал в порой, а небето се раздираше от светкавици.
Шон отпи глътка кафе и огледа обстановката.
— Твой ли е този апартамент?
— Не съвсем.
— Споделяш го с някого, така ли?
— Напоследък бюджетът е доста орязан.
— Ама все пак го има, нали?
Тя го погледна над ръба на чашата си и кимна.
— И така може да се каже.
— Говорехме за твоето назначаване. Бънтинг ли пожела да те наеме?
— Трябва да разбереш, че дори преди седем години Е-програмата не беше това, което е днес. Тя се роди две години след единайсети септември и от тогава насам непрекъснато се разширява. Както във финансов, така и в оперативен план. Бюджетът й достигна няколко милиарда и обхваща абсолютно всички разузнавателни агенции. Този факт сам по себе си е уникален, а интелектуалната дарба на брат ми я превърна в нещо още по-специално.
— А Бънтинг е пожелал да я ръководиш ти. Сигурен съм, че притежаваш необходимите качества, но това не е ли негова работа?