Влязоха в огромната зала, като зяпаха във всички посоки. Джейсън беше чел, че под леда на Западна Антарктида са открили траншея, два пъти по-дълбока от Гранд каньон. Това място беше не по-малко внушително.
— Насам — подкани ги Харингтън.
Поведе ги надясно, към широк плитък ръкав на делтата. Водата стигаше до глезените му. Джейсън го последва, като едва ли не стъпваше на пръсти — още изпитваше недоверие към водата тук. Внимаваше за нови опасности, като следваше примера на Стела, която си осветяваше пътя с инфрачервения лъч. Забеляза два реда изпочупени стълбове, дебели като бедрата на Ковалски, които минаваха успоредно на пътя им. Отначало ги помисли за естествени образувания, но редовете бяха прекалено правилни. Вгледа се по-внимателно и установи, че всъщност са остатъци от дървени стълбове, закрепени към пода с покрити с плесен стоманени шипове.
Конструкцията изглеждаше твърде стара, за да е дело на британците.
Стела забеляза какво е привлякло вниманието му и каза:
— Това са подпори за серия стари мостове, които са се разпаднали отдавна.
— Кой ги е построил?
Харингтън ги повика да се приближат. Отговорът — и целта им — беше пред тях. Беше паркиран накриво на един скален провлак насред тъмната делта. Туловището на огромната машина се издигаше на височината на двуетажна сграда върху огромни нови гуми. От едната му страна бяха подпрени няколко блестящи стълби.
— Открихме го преди време — каза Стела. — Екип британски механици наскоро го поправи.
Джейсън зяпна.
Пред тях бе снегомобилът на адмирал Бърд.
15:14
Дилан Райт стоеше до задната рампа на най-големия транспортьор. Оправи раздразнено бронята си с една ръка; с другата държеше дългия двуцевен пистолет вдигнат и опрян на рамото му, готов да посрещне всяка заплаха.
До транспортьора му чакаше и един по-малък с включен двигател. Фаровете на двете машини пронизваха мрака. На покривите бяха монтирани големи акустични оръдия. Едната чиния беше насочена напред, а другата назад, готови да се включат при необходимост.
Дилан изруга под нос, загледан в заседналата гондола. Под нея висяха останките на стълба.
„Значи са продължили пеша — но накъде?“
Ръмженето на двигател насочи вниманието му назад. Втори малък транспортьор прекоси реката на плавателните си гъсеници, стигна брега и се изкачи по скалата, демонстрирайки способностите си на амфибия.
Стигна до машината на Дилан и спря. Заместникът му подаде глава от сваления прозорец.
— Професорът не е в подводницата — каза Маккинън. — Проверихме я от носа до кърмата.
Дилан бе пратил шотландеца да се увери, че Харингтън не е в германския съд.
След като вече знаеше, че е така, се обърна напред.
„Значи наистина са продължили пеша.“
Един от хората му беше открил следи по брега, но Дилан беше почти сигурен, че са оставени за заблуждение. Не можеше да повярва, че на Харингтън му стиска да предприеме подобен преход.
„Май съм те подценил, старче.“
За съжаление екипът му бе изгубил твърде много време в подготовка на транспортьорите за мисията — особено след като скрита група британски войници им устрои засада в Нос Ад. В бързината да стигне до Харингтън още в самото начало на нападението Дилан не се бе погрижил за прочистването на станцията. Неколцина бойци се бяха скрили и причакаха хората му, като ги приковаха за цели десет минути. Накрая успяха да се справят с тях.
И все пак…
„Изгубихме твърде много време.“
Но сега щеше да го навакса. Харингтън не можеше да е стигнал твърде далеч пеша. Изправи се, отърси се от раздразнението и се качи в транспортьора.
Прибра пистолета в кобура и се обърна към другите.
— По местата! Тръгваме!
„Време е за истинския лов.“
23.
30 април, 11:33
Боа Виста, Бразилия
— Това вече е интересно — каза доктор Луис Кардоза и изправи гръб пред компютъра.
Пейнтър стана от стола си и отиде при него.
Бразилският генетик ръководеше Генографския проект в Боа Виста. Беше пълен мъж с черна коса, гъст черен мустак и замислени очи зад очила с дебели рамки. През последното десетилетие Кардоза и екипът му съпоставяха ДНК от местните племена на Южна Америка и с помощта на специално разработен алгоритъм компилираха събраните данни, за да проследят през вековете миграциите на стотиците племена, превърнали бразилските джунгли в свой дом.
Пейнтър и Дрейк го посетиха в кабинета му във Федералния университет на Рорайма. Ученият се бе съгласил да направи ДНК анализ на кръвта на единствения оцелял стрелец при нападението срещу кафенето. Както се очакваше, пленникът, който вече беше прибран от полицията, бе отказал да говори и дори се опита да се обеси в килията си, но неуспешно. Подобно отчаяно действие говореше за верността на последователите на Кътър и силните племенни връзки вътре в групата.