И все пак…
— Кога евакуират базата? — попита по телефона.
— Евакуацията вече е в ход. Националната гвардия претърси района сутринта и изведе непокорните местни, които не са се подчинили на заповедта за задължително евакуиране. В момента персоналът на базата демонтира лабораториите и преместват Джош.
— А ти и Нико?
— Нямам доверие на Линдал. Ще чакам до последния момент. Сара… ефрейтор Джесъп е осигурила малък хеликоптер, който да ни отведе.
— Не чакай прекалено много — предупреди я той. Страхът за нея накара устата му да пресъхне.
— Няма. Едмънд редовно ми съобщава как върви подготовката на бомбата. Все още правят последни изчисления. Планът е да я вдигнат с дрон на определена височина за максимален ефект върху околните планини и долини. Екипът все още работи по детайлите. — Гласът на Лиза стана по-твърд. — Така че трябва да откриеш нещо, Пейнтър… ако не лекарство, то поне някаква надежда да забавим неизбежното.
Пейнтър въздъхна тежко. Сложна задача. Дори да откриеше някакво решение на заплахата, някакво неизвестно биологично противодействие, възможно ли бе то да бъде създадено или приложено достатъчно бързо, за да предотврати взривяването на атомната бомба?
— Ще направя всичко по силите си — обеща той.
Сбогува се, затвори и остави телефона в скута си.
Дрейк разчете изражението му.
— Нека позная. Новините от дома не са добри.
Пейнтър бавно кимна.
„Изобщо не са добри.“
Въпреки болката в рамото отново се обърна към прозореца и най-сетне видя тъмната планина, издигаща се далеч на хоризонта.
„Не ми се вярва положението там да е по-добро.“
13:05
— Може да заболи — каза Кътър Елвс.
Джена седеше на един стол в лабораторията, прикована на място от грамадния Матео. Беше същият, който ѝ бе устроил засада в градчето призрак на хълма. Позна го по белега, минаващ от бузата до брадичката му. Сякаш събитията бяха направили пълен кръг.
— Не го прави — каза Кендъл. — Моля те.
Кътър се изправи. Държеше някакъв инструмент с формата на пистолет. Джена го разпозна — модифицирана пневматична спринцовка за поставяне на ваксини. От горната ѝ част стърчеше ампула с кехлибарена течност.
Едва ли щеше да ѝ бие ваксина против грип.
Кътър се обърна към Кендъл.
— Просто ми кажи името на КНК вида. И няма да има нужда от тази гадост.
— Не го правете — каза Джена. Пръстите на Матео се впиха болезнено в раменете ѝ, предупреждавайки я да не се обажда, но тя пренебрегна заплахата. — Не му давайте онова, което иска.
Кендъл видимо се поколеба, но накрая скръсти ръце на гърдите си.
— Добре тогава — каза Кътър.
Тъмнокожата жена, Рахеи, запретна ръкава на Джена.
Кътър опря пневматичната спринцовка в ръката ѝ.
— Последен шанс, Кендъл.
Ученият виновно извърна поглед.
Кътър леко сви рамене и дръпна спусъка. Изсвистя сгъстен газ и Джена усети рязко ужилване, което сякаш стигна чак до костта.
Джена изруга под нос. Разтри ръката си и се изправи.
— Какво беше това?
Кътър вдигна спринцовката и разклати останалата в ампулата течност.
— Вирусна РНК без обвивка.
Джена си спомни разговора от по-рано.
— Онзи ваш генетичен код. Който поразява мозъка.
— Правилно. Но в сегашната си форма той е слабо заразен и много чувствителен към външно въздействие. Именно затова се нуждая от вирусната обвивка на Кендъл.
Джена го разбра. Той искаше да създаде супербацил, способен да запрати човешката раса обратно в каменната ера — или дори преди каменната ера.
— Но дори в това му състояние — добави той — неврологичните поражения ще бъдат същите.
Джена пое дълбоко дъх. Страхуваше се от отговора на следващия си въпрос.
— С колко време разполагам?
— Ще започнете да усещате действието му в рамките на следващите трийсет минути. Лека треска, главоболие, схващане на врата… През следващите няколко часа ще започнат дегенеративните промени. Обикновено речта си отива първа, след това сложните мисли и накрая самосъзнаването. Остават само първичните желания и инстинктът за самосъхранение.
Ужасът сви стомаха ѝ на топка.
— Значи… значи вече сте го изпробвали върху хора? — попита Джена; очакваше Кътър да се опита да оправдае чудовищното си деяние.
Вместо това той отговори напълно спокойно:
— Задълбочено, мила моя. Много задълбочено.
Кендъл докосна ръката на Джена.
— Съжалявам.
Кътър се обърна към Рахеи.
— Отведи госпожица Бек в една от опитните клетки. Долу на ниво Черно.
Устните на жената се разтеглиха в мрачна усмивка на задоволство — първата по-силна емоция от нейна страна.