Стигна до двамата и видя, че лицето на брат ѝ е пребледняло.
Клекна и огледа дупката в костюма и трънливата клонка, забита в крака на Джош.
И клонката, и листото на нея бяха черни.
— Донеси тиксо! — извика Дрейк на другия морски пехотинец и се обърна към Лиза. — Можем да залепим дупката. Не е голяма.
Вместо да отговори, Лиза разкъса дупката още повече. Кожата около забилия се в пищяла черен трън вече беше станала лилава.
— Боли… — Джош се намръщи.
Лиза се обърна към Дрейк.
— Донеси въже или колан. Нещо за турникет.
Дрейк се затича към колата.
— Ще се оправиш — каза Лиза, но думите ѝ прозвучаха вяло и неубедително и за самата нея. Изправи се до брат си, хвана му ръката и я стисна силно.
Джош дишаше тежко, очите му зад маската бяха присвити от болка. Изглеждаше десет години по-млад — страхът го беше превърнал в момче, търсещо помощта на по-голямата си сестра.
Думите отекнаха в главата ѝ.
Убийте ни… убийте ни всички!
Дрейк се върна тичешком, последван от всички освен шофьора. Носеше алпинистко въже.
Лиза му помогна да го увие около бедрото на Джош и каза:
— Стегни го възможно най-силно.
Джена стоеше до тях и ги гледаше тревожно. Беше разпознала заплахата.
— Турникетът ще попречи ли на разпространяването?
Лиза не отговори. Не искаше да лъже.
След като турникетът беше поставен и въжето се впи силно в мускулите на Джош, морските пехотинци му помогнаха да се върне при колата. Докато го качваха отзад, Лиза отиде до сандъка и извади онова, което ѝ трябваше.
— Лиза… — обади се Пейнтър по личния канал.
— Трябва да се направи — прошепна тя.
— Поне изчакай докато се върнете тук.
— Ще изгубим твърде много време.
Дрейк зяпна, когато видя какво е взела.
Лиза му връчи брадвата и каза:
— При коляното. Отсечи го при коляното.
9.
28 април, 10:17
Вашингтон
— Това е той — каза Грей.
Опря юмруци на бюрото в нервния център на Сигма. Беше сам с Кат — Джейсън беше в съседното помещение и през прозореца се виждаше как работи върху файловете, които бяха намерили в сървърите на АИОП.
„Слава богу, че флашката остана у мен.“
Грей се загледа съсредоточено в снимката на мъжа — в изсечените черти, острия нос, късо подстриганата руса коса. Спомни си как същото това лице го гледаше кръвнишки от коридора в щабквартирата на АИОП.
— Сигурен ли си? — попита Кат.
— Абсолютно сигурен. Кой е този човек?
Преди часове, след като се върнаха в централата на Сигма от Арлингтън, Кат бе накарала Грей да седне с художник, който да направи скица по описанието, докато друг екип прибираше телата от коридора на седмия етаж на АИОП. Не откриха документи в убитите, но им взеха пръстови отпечатъци. На Кат не ѝ отне много време да установи, че всички са бивши войници от британските специални части и по-точно от САС, специалните военновъздушни сили, най-вероятно след службата си станали наемници, елитен отряд, продаващ услугите си срещу солидни суми.
Кат посочи екрана.
— Водачът им е майор Дилан Райт.
— Нека позная. И той е от САС.
— Почти позна. От специалните части е, но от СВС.
Специалните военноморски сили.
Грей знаеше за тези британски части. Били са създадени през Втората световна война да атакуват германски цели, предимно в Средиземно, Егейско и Адриатическо море. Сега действаха навсякъде като контратерористична група.
— Ако питаш мен — каза Кат, — бих казала, че отрядът е съставен от бивши бойци от британския Отряд Х. Специализирана част, създадена през 2004-та от доброволци от САС и СВС.
„Също като отряда, атакувал АИОП.“
— Смятат ги за най-добрите от най-добрите — завърши Кат.
— И кой е наел тези бивши войници? — попита Грей.
— Не знам, но пуснах питане към различни разузнавателни служби и към някои контакти в света на наемниците. Да се надяваме, че до няколко часа ще научим нещо. — Кат го погледна. В очите ѝ се четеше съчувствие. — Междувременно, ако искаш да се погрижиш за някакви лични неща, моментът е подходящ.
Грей въздъхна. Вече беше успял да дремне и да намине през дома на баща си. Дневната сестра беше там и разговаряха за инсталирането на аларми по вратите и други охранителни мерки, които да пазят баща му в безопасност през нощта. Но дори тя призна, че това е само временна мярка и че двамата с Кени трябва да помислят за следващата стъпка, което означаваше да настанят баща си ако не в специализирана клиника за хора с проблеми с паметта, то поне в старопиталище.
— Май ще отскоча до фитнеса — каза той. Искаше да си прочисти главата. — Ще изпусна малко пара.