Въздъхна. Искаше ѝ се да разтърка слепоочията си, но с този костюм не можеше дори да махне кичурите, които я гъделичкаха по носа. Знаеше, че изтощението си казва думата, но отказваше да напусне лабораториите, които бяха на различни етапи от изследването.
Радиото в ухото ѝ изпращя и се разнесе гласът на главния епидемиолог доктор Грант Парсън.
— Всички изследователи да се явят в главната заседателна зала.
Лиза постави гумена длан върху пластмасовата клетка.
— Дръж се, приятелче.
Стана, откачи кислородния маркуч от стената и го понесе със себе си през въздушния шлюз, който водеше от лабораторията за in vivo опити до останалата част от комплекса. Лабораториите бяха отделени една от друга, за да се обособят различните аспекти на изследването и да се ограничи шансът за разпространяване на заразата.
Влезе в централната лаборатория. През час учените се събираха тук, за да сравнят резултатите си и да се съветват. За срещите беше осигурена дълга маса с допълнителни монитори за телеконференции с други учени от страната. Прозорецът зад масата гледаше към тъмния хангар.
Видя познато лице, стоящо при стъклото. Пейнтър.
Вдигна ръка и посочи ухото си. Пейнтър носеше радиостанция и се свърза по личен канал.
— Как я караш? — попита я и опря длан на стъклото.
— Напредваме бавно — отвърна Лиза, макар да знаеше, че той я пита за състоянието ѝ, а не как върви изследването. Така че зададе важния въпрос. — Как е Джош?
Медицинският екип постоянно я държеше в течение, но тя искаше да чуе нещо и от Пейнтър.
— Все още е упоен, но се държи. Джош е силен… и е боец.
Пейнтър определено беше прав. Брат ѝ катереше планини, но дори той не можеше да се сражава с нещо, което не може да се види.
— Добрата новина е, че хирурзите успяха да спасят коленната става — добави Пейнтър. — Това ще помогне за възстановяването му след това.
Лиза се замоли да има „след това“.
— Ами… има ли признаци на инфекция?
— Не. Всичко изглежда добре.
Това не я успокои особено. Контактът на Джош с агента беше през рана в кожата, а не чрез вдишване. Липсата на симптоми можеше да се дължи просто на по-дълъг инкубационен период.
Един въпрос продължаваше да я измъчва.
„Отрязахме ли му крака навреме?“
— Да започнем срещата — каза доктор Парсън зад нея.
Лиза постави длан срещу ръката на Пейнтър.
— Наглеждай го.
Пейнтър кимна.
Лиза се обърна към другите учени. Някои седяха, други стояха. Всички бяха със защитни костюми.
През следващите петнайсет минути ръководителят на всеки лабораторен модул запознаваше останалите с резултатите от работата си.
Пръв взе думата едафологът — специалист, който изучаваше микроорганизмите, гъбите и другите живи организми в почвата. Гласът му звучеше тревожно.
— Завърших пълния анализ на почвата от мъртвата зона. Унищожена е не само растителността и животните. До дълбочина шейсет сантиметра пробите са напълно лишени от живот. Бактерии, спори, насекоми, червеи — всички са мъртви. Земята на практика е била стерилизирана.
Парсън не скри смайването си.
— Подобно ниво на патогенност е… нечувано!
Лиза си представи черните хълмове и как същата сянка прониква дълбоко под земята, без да оставя нищо живо след себе си, докато бавно пълзи напред. Беше чула също, че времето около езеро Моно се разваля. Това бе истинска рецепта за екологична катастрофа с невъобразими размери.
Беше ред на бактериолога.
— Като стана въпрос за патогенност, екипът ни приложи различни дезинфекционни средства в търсене на начин да стерилизираме пробите. Опитахме силно алкални и киселинни вещества. Луга, различни белини и така нататък. Но пробите си остават заразни.
— А силната топлина? — попита Лиза. Пейнтър бе казал, че може да се наложи да изпепелят хълмовете, за да попречат на разпространяването на заразата.
Ученият сви рамене.
— Първоначално смятахме, че сме постигнали известен успех. Изгорихме едно заразено растение. Отначало изглеждаше, че се получава, но след като изстина, пепелта си остана също толкова заразна. Смятаме, че високата температура просто поставя микроба в някакво състояние, подобно на спора.
— Може би са нужни по-високи температури?
— Възможно е. Но колко високи? Обсъждахме температури, развиващи се при ядрена реакция. Но ако огънят на атомната бомба не убие агента, взривът ще го разпръсне във въздуха на стотици километри.
Това определено не беше решение.
— Продължавайте да търсите — каза Парсън.
— Няма да е зле да знаем срещу какво се борим — завърши бактериологът, с което си спечели утвърдителните кимания на другите учени.