— Ей там можете да видите станция Халей — извика им Барстоу. — Оная голяма синя стоножка върху леда.
Грей се обърна да погледне през прозореца, докато самолетът завиваше към пистата.
Точно под него черното море се нахвърляше върху отвесните стени от син лед, извисяващи се на височината на четирийсететажен небостъргач. Макар да приличаше на осеян с пукнатини бряг, леденият шелф Брънт всъщност беше леден език с ширина сто километра, който се спускаше от по-високите ледници на Земя Кралица Мод и се издаваше в морето. Движеше се със скорост едно футболно поле в година и се разпадаше на айсберги в края от по-топлите води на морето на Уедъл и приливите и отливите.
Но вниманието на Грей беше погълнато от нещо друго, кацнало върху тези ледени канари. Наистина приличаше на стоножка. Изследователска станция Халей VI беше създадена през 2012 г. и се състоеше от уникални с дизайна си отделни стоманени модули, свързани с покрити пътеки. Всеки модул стоеше на подобни на кокили ски, чиято височина се контролираше хидравлично.
— Това е шестата версия на Халей — каза Барстоу, докато се бореше да изравни самолета на вятъра. — Другите пет бяха погребани в снега, смачкани и изхвърлени в морето. Затова сега всичко е на ски. Можем да местим станцията от дълбокия сняг и пълзящия лед.
Ковалски беше залепил нос за прозореца.
— Тогава как се е оказала на косъм от пропастта?
Прав беше. Осемте свързани модула, наредени в редица, се намираха само на сто метра от ръба на ледения шелф.
— Няма да остане още дълго там. След две седмици ще я местим към вътрешността. Група многознайковци правят целогодишно проучване върху топенето на ледниците и измерват скоростта на движението на леда от проклетия континент. Вече почти приключиха тук и цялата тайфа ще се изнесе от другата страна на Антарктида. — Пилотът погледна назад към тях, което никак не се хареса на Грей, защото самолетът в момента се спускаше към пистата. — Заминават за ледения шелф Рос. На станция Макмърдо. Една от вашите бази.
— Гледай си пътя — измърмори Ковалски и посочи напред, за да наблегне на думите си.
След като пилотът отново насочи вниманието си към управлението на машината, Грей се обърна към Джейсън, който се беше размърдал от друсането и шума.
— Макмърдо? Семейството ти е още там, нали?
— Почти там — отвърна Джейсън.
— Кой би искал да живее на такова място? — обади се Ковалски. — На човек ще му измръзнат топките, ако се опита да се изпикае.
Барстоу се изсмя.
— Особено посред зима, друже. Тогава можеш да си изгубиш и пикалото. Дойде ли зима, става същински маймунарник.
— Маймунарник ли? — не разбра Ковалски.
— Иска да каже, че е адски студено — преведе Грей.
Джейсън посочи надолу.
— Защо онази част в средата е червена, а всички останали са сини?
— Там е кварталът с червените фенери — отвърна Барстоу, като се бореше със самолета, докато ледът се носеше към тях. — Там става цялото забавление. Там ядем, понякога вдигаме по някоя халба, играем снукър и гледаме филми.
Самолетът кацна и се плъзна по изораната повърхност, минаваща за писта. Цялата машина дрънчеше и подскачаше, докато най-сетне не спря недалеч от станцията.
Всички слязоха. Макар да бяха навлекли дебели полярни якета, вятърът моментално откри всеки отвор и недостатъчно стегната връзка. Всяко поемане на дъх беше като да поемаш течен азот, а отблясъците на увисналото на хоризонта слънце върху леда заслепяваха. До залез оставаше само половин час. След още няколко дни нямаше да има никакви изгреви и залези.
Пилотът също слезе, но не си направи труда да си закопчае якето или да си сложи качулката. Обърна набръчканото си лице към синьото небе, сякаш се наслаждаваше на последните мигове слънчева светлина.
— Скоро няма да е толкова топло.
„Топло ли?“
Грей го боляха зъбите от студ.
— Припичай се всеки удобен момент, това е основно правило тук — каза Барстоу и ги поведе към стълбата на един от гигантските сини модули.
От земята размерите на станцията бяха внушителни. Всеки модул беше голям колкото двуетажна къща, кацнала на петнайсет метра над леда върху четири гигантски хидравлични ски. Голям трактор можеше с лекота да минава под станцията, което вероятно се случваше от време на време, доколкото можеше да се съди по паркирания наблизо „Джон Диър“.
— Сигурно така местят модулите — каза Джейсън, загледан в американската машина. После присви очи към покритата с ледена кора станция. — Все едно е взето от „Междузвездни войни“.
— Аха — съгласи се Ковалски. — Като на ледената планета Хот.
Грей и Джейсън го погледнаха.