Той се навъси още повече.
— Гледам филми.
— Насам, господа — каза Барстоу и им даде знак да се качват по стълбата.
Докато се изкачваха тромаво и тропаха с крака, за да махнат снега от ботушите си, над тях се отвори врата и една жена с разкопчано червено яке излезе на горната площадка да ги посрещне. Дългата ѝ тъмна коса беше прибрана назад и вързана на практична, но все пак женствена опашка. Тялото ѝ бе гъвкаво и мускулесто, бузите — загорели от слънцето и вятъра. Ясно си личеше, че не обича да стои затворена в станцията.
— Добре дошли на дъното на света — поздрави ги тя. — Аз съм Карен фон дер Брюге.
Грей се качи при нея и стисна ръката ѝ.
— Благодаря, че ни приемате, доктор Фон дер Брюге.
— Наричайте ме просто Карен. Тук изобщо не държим на формалностите.
Грей беше информиран за жената, която бе главен учен и началник на базата. На четирийсет и две тя вече беше уважаван полярен биолог с диплома от Кеймбридж. В досието на мисията Грей беше видял нейни снимки на бели мечки в Арктика. Сега се намираше на другия край на света и изучаваше колониите на императорските пингвини.
— Влизайте. Ще ви настаним. — Тя се обърна и ги поведе през люка. — Това е командният модул, където се намират свързочната станция, операционната и кабинетът ми. Но мисля, че ще се чувствате по-удобно в отделението за почивка.
Докато тя ги водеше из царството си, Грей се оглеждаше. Обърна внимание на малката операционна с една-единствена маса. Спря при вратата на свързочната стая.
— Доктор Фон дер Брюге… Карен, опитвам се да се свържа с Щатите, откакто стигнахме станция Ротера в Аделаида, но така и не успявам да получа добър сигнал.
Тя сбърчи чело.
— Сателитният ви телефон… сигурно използва геосинхронна връзка.
— Точно така.
— Не работят добре, когато се премине седемдесетият паралел. Което в общи линии включва цялата Антарктика. Тук използваме НОО сателитна система. Ниска околоземна орбита. — Тя посочи стаята. — Спокойно можете да се обадите. Можем да ви оставим насаме. Но трябва да ви предупредя, че се намираме в разгара на слънчева буря, която засяга и нашите системи. Много е досадно, но пък южното сияние си заслужава да се види.
Грей отвори вратата на стаята.
— Благодаря.
Карен се обърна към останалите.
— Ще ви заведа в общата част. Предполагам, че няма да откажете горещо кафе и храна.
— Никога не отказвам безплатен обяд — заяви Ковалски. Вече не звучеше толкова скръбно.
Докато те излизаха през люка на един от закритите мостове между модулите, Грей затвори вратата на свързочната стая и отиде при сателитния телефон. Набра защитения номер на централата на Сигма и зачака установяването на кодираната връзка.
Кат вдигна незабавно.
— Стигнахте ли станция Халей? — попита направо, без да си губи времето с любезности.
— Май изгубих няколко пломби, но пристигнахме живи и здрави. Трябва обаче да чакаме човека на професор Харингтън. После може би ще получим някои отговори.
— Да се надяваме да стане по-скоро. През последните часове новините от Калифорния стават все по-мрачни. Към района приближава циклон и има опасност от проливни дъждове.
Грей разбра опасността. При подобни условия задържането на карантинната зона би било невъзможно.
Кат продължи, но някои от думите ѝ се губеха в шума по линията.
— Освен това братът на Лиза показва… признаци на инфекция. Преди двайсет минути е получил пристъп. Още се опитваме да определим дали причината е в излагането му на агента, или реакция на операцията. Така или иначе, трябва… овладеем ситуацията колкото се може по-скоро, преди да се е отприщил истински ад.
— Как е Лиза?
— Работи денонощно. Твърдо решена е да намери някакъв начин да помогне на брат си. Пейнтър обаче се тревожи. Единствената добра новина е, че имаме версия за евентуалния саботьор. В момента работим по въпроса.
— Добре, аз ще ускоря нещата тук, доколкото е възможно. Но има още час, докато дойде човекът на Харингтън, за да ни откара при него.
„Където и да се намира.“
Раздразнението на Кат се долавяше ясно от другия край на света.
— Ако не беше такъв проклет параноик…
Грей я разбираше, но го гризеше и друга мисъл. „Ами ако Харингтън има основателна причина да е параноик?“
15:32
„Отново у дома…“
Слънцето скоро щеше да залезе и Джейсън се загледа навън. Седеше на една маса пред редица високи два етажа прозорци с тройни стъкла, гледащи към леденото поле и морето на Уедъл. Тъмносините води бяха осеяни с огромни кораби от лед, оформени от вятъра и вълните в неземни форми, които се издигаха високо на хребети, арки и назъбени синьо-бели платна.