Беше постъпил в Сигма, за да прави добро, да работи за безопасността на страната си, но и защото се надяваше да види повече от света. А вместо това прекарваше повечето си време натикан под земята в централата на Сигма, а на това първо истинско назначение на терен…
„Ме пращат у дома.“
Беше прекарал част от детството си в Антарктида с майка си и пастрока си, които още работеха край станцията Макмърдо в другия край на континента.
„Ето че направих пълен кръг и отново съм тук.“
Отпи кисело глътка горещ чай, заслушан в бъбренето на неколцината от персонала в зоната за почивка. Червеният модул бе разделен на две нива. Долната половина се заемаше от трапезарията, а тясно спирално стълбище водеше до горния етаж, където имаше малка библиотека, компютри и заседателна част. Имаше дори стена за катерене, минаваща през двете нива.
Точно зад него трима мъже играеха билярд и говореха на език, който май беше норвежки. Макар да бе британска, станцията привличаше изследователи от различни страни. Според доктор Фон дер Брюге тук обикновено работеха между петдесет и шейсет учени, но с приближаването на тъмните зимни месеци броят им бе намалял. Сега бяха двайсет, а когато настъпеше полярната нощ, щяха да останат само десетина.
През този междинен период тук кипеше оживена дейност — както в станцията, така и навън. Два снегомобила „Сноу-Кат“ теглеха палети с контейнери от базата, но най-поразителната гледка бе огромният зелен „Джон Диър“, който бавно влачеше един от модулите по леда. Тракторът изчезна като привидение в мъглата, която сякаш бе полепнала по ледения шелф въпреки засилващия се с приближаването на залеза вятър.
Доктор Фон дер Брюге бе обяснила, че през следващата седмица — без никакво прекъсване — станцията ще бъде разглобена и преместена модул по модул по-навътре, където ще бъде сглобена отново за зимните месеци.
Друг „Туин Отър“ летеше ниско покрай ръба на шелфа, като улавяше последните слънчеви лъчи и се готвеше да кацне, може би за да прекара нощта тук. Вместо яркочервен като останалите машини на Британския антарктически институт, този самолет беше боядисан в светлосиньо — доста необичаен цвят за полярните райони, където ярките цветове се предпочитаха, за да изпъкват по-добре на снега и леда.
„Може да е човекът на професор Харингтън.“
Джейсън се надигна, готов да предупреди Грей. Ковалски беше при бюфета и пълнеше втората си чиния с храна — предимно резени пай, доколкото можеше да прецени.
Самолетът се издигна, без да завива към пистата. Като че ли си заминаваше. Явно не беше техният човек, а може би някой любител на забележителности. Фалшива тревога.
Джейсън седна обратно на стола си.
Самолетът направи рязък завой. Отстрани се отвори врата. Джейсън забеляза някакво движение вътре, последвано от подозрителната поява на две дълги черни тръби.
От краищата им изригна огън, оставящ димна следа.
Реактивни снаряди.
Първите два унищожиха „Туин Отер“-а на леда. След това самолетът се понесе към станцията.
Някой сграбчи Джейсън за ръката. Ковалски. Рязко го дръпна от стола.
— Време е да се махаме, хлапе.
15:49
Грей тичаше приведен по моста между командния модул и зоната за почивка. Взривовете още отекваха в главата му. Тъкмо бе излязъл от стаята след разговора с Кат, когато първите ракети експлодираха. През прозорците на моста видя горящите останки на самолета им.
Отпред друга фигура се изправи в коридора.
Грей изтича при нея.
— Карен, добре ли си?
В първия момент изглеждаше замаяна и зашеметена. После сините ѝ очи се фокусираха и вместо страх в тях блесна гняв и тя викна:
— Какво става, по дяволите?
— Атакуват ни.
Тя се опита да мине покрай него.
— Трябва да повикаме помощ.
Грей я хвана през кръста и я спря. Бръмченето на самолетните двигатели се засилваше. Помъкна я към модула за почивка.
— Няма време.
— Но…
— Повярвай ми.
Нямаше време да ѝ обяснява, така че я помъкна бързо към края на моста. Когато стигнаха вратата, тя се отвори. Ковалски се появи на прага и запречи входа. Той май също мъкнеше Джейсън.
— Назад! — извика Грей.
Ковалски се дръпна. Грей се втурна през прага и бутна Карен към партньорите си. Затръшна вратата в мига, когато нови две експлозии разтърсиха целия модул. От рафтовете в трапезарията се посипаха чаши и бутилки, а няколко от триъгълните панели на прозорците се напукаха.
Грей погледна през прозорчето на вратата. Другият край на свързващия мост беше унищожен. В стената на командния модул димеше кратер.
„Точно там, където се намираше свързочната стая.“