Джена стоеше до нея, хванала пистолета си с две ръце. Дрейк зае позиция от другата страна.
В полутъмното помещение светеше само една нощна лампа. Светлината ѝ разкриваше в леглото фигура, завита с юрган. Ако се съдеше по русата коса, трябваше да е Ейми Серпри — но лицето ѝ бе подуто, кожата покрита с мехури и потъмняла по края на устните. По юргана имаше повръщано, а чаршафите бяха разхвърляни, сякаш се беше мятала в леглото.
По-рано Джена бе чула, че Джош е получил пристъп.
Подозираше, че с Ейми е станало същото.
„Нищо чудно, че не е успяла да стигне далеч. Сигурно ѝ е прилошало и е спряла на първото попаднало ѝ място.“
Не изпитваше особено съчувствие към саботьорката — знаеше колко хора бяха изгубили живота си заради действията ѝ. А и хилядите мъртви животни и птици…
Главата на Ейми се люшна на възглавницата и се обърна към вратата. Очите ѝ бяха мътни, бели, вероятно слепи. Устата ѝ се отвори, сякаш отново искаше да помоли за помощ.
Вместо това от нея блъвна кръв и плисна по възглавницата и матрака. Тялото се отпусна и остана да лежи напълно неподвижно.
Джена понечи да ѝ се притече на помощ, но Дрейк я спря на прага, като запречи вратата с ръка.
— Виж килима.
Отначало Джена не разбра какви са дребните неща по пода. После изведнъж осъзна какво виждат очите ѝ.
„Мишки… мъртви мишки.“
Беше чувала истории за малките натрапници, които често деляха тези бунгала с гостите на хотела. Нейна приятелка от колежа беше отседнала тук миналата година. След това все разказваше как мишките тичали по леглото ѝ през нощта, влезли в багажа ѝ, дори оставили изпражнения в обувките ѝ.
Управата на хотела водеше упорита война с вредителите, особено след като в долината плъзна хантавирусна инфекция, предавана от гризачи.
Но войната в това бунгало вече бе свършила.
Или почти свършила.
Една мишка пъплеше немощно по килима. Цялото ѝ тяло трепереше.
Джена реагира твърде бавно — вниманието ѝ бе изцяло погълнато от ужасите вътре.
Нико се втурна покрай нея, подбуждан от инстинкта си на хищник.
— Нико, не!
Хъскито незабавно спря, но мишката вече беше между зъбите му. Той се обърна и отпусна опашка — разбираше, че е направил нещо лошо.
— Нико…
Кучето пусна мишката и засрамено тръгна към нея с наведена глава и подвита опашка.
Дрейк избута Джена назад с едната си ръка, пресегна се и затвори. Онова, което се спотайваше в стаята, бе много по-лошо от всеки хантавирус.
Нико заскимтя от другата страна на вратата, умоляваше да го пуснат.
09:01
Лиза чакаше във въздушния шлюз налягането да се изравни, за да отвори вътрешната врата на лабораторния комплекс. През стените чуваше лекото трополене на дъждовните капки по металния покрив на огромния хангар.
Звукът ѝ напомни, че времето намалява.
Според метеорологичните прогнози обширният бурен фронт продължаваше да навлиза в региона. Засега мъртвите хектари земя около епицентъра оставаха сухи, но беше само въпрос на време притъмнялото небе да се отвори над тях. Логистична група беше натоварена да прецени колко далеч може да се разпространи болестта с помощта на компютърни модели на основа на топографията и геологията в района.
Първоначалните резултати бяха ужасяващи.
Пейнтър в момента провеждаше телеконференция с различни представители на щатските и федералните власти и се мъчеше да остане една крачка преди катастрофата. За съжаление един от новопристигналите през нощта се оказа сериозен източник на главоболия. Техническият директор от РИК — Развойно-изпитателното командване — беше долетял от полигона Дъгуей в Юта, където се изпробваха защити срещу ядрено, химическо и биологично оръжие. Само няколко часа след пристигането си той вече се беше превърнал в трън в задника на Пейнтър.
Над вътрешната врата светна зелена светлина и магнитното резе се дръпна, последвано от пукот, породен от разликата в налягането. Лиза влезе вътре, доволна, че е оставила политическите разправии на Пейнтър. Имаше по-голямо предизвикателство, което изискваше цялото ѝ внимание.
Погледна през рамо към изолатора в другия край на хангара. Джош отново се беше успокоил под въздействието на диазепама. Причината за краткия пристъп си оставаше неизвестна, но Лиза се боеше, че вероятно е признак, че инфекцията се разпространява и засяга централната му нервна система.
Представи си забития в тялото му трън.
„Дано да греша.“
Но докато не научеше със сигурност, възнамеряваше да продължи напред.
— Доктор Къмингс, върнахте се. Чудесно.
Гласът прозвуча в слушалката ѝ. Тя се обърна и видя вирусолога доктор Едмънд Дент от другата страна на прозореца. Той вдигна ръка за поздрав и ѝ направи знак да влезе в лабораторията му.