Моторната шейна стигна края на леда — и се понесе във въздуха.
Полетя високо от ръба, като се наклони на една страна. За един спиращ дъха миг пропастта зейна пред Грей. В следващия момент се понесоха надолу и паднаха накриво от другата страна, приземявайки се на ръба на веригата.
Шейната подскочи, преобърна се и ги изхвърли от седалките.
Грей се запремята върху леда, изгубил оръжието си и свит на топка. Машината се преметна няколко пъти и спря. Другите двама се надигнаха на крака.
Ковалски се потупа, сякаш да се увери, че още е жив.
— Не беше от любимите ми приземявания.
Барстоу дойде при тях, като придържаше едната си ръка. Лицето му бе окървавено. Погледна разбитото „Ски-Ду“ и изсумтя:
— Както казват, всяко кацане, след което можеш да ходиш…
— Това е за самолети — укори го Ковалски. — А не за скапани моторни шейни.
Пилотът сви здравото си рамо.
— Все пак летяхме известно време. Така че се брои.
Грей ги игнорира и се загледа в небето. Малката група светлини се отдалечаваше в мрака и изчезна зад ръба, докато отчупеният край на шелфа се плъзгаше в морето. Не беше сигурен дали е повредил самолета достатъчно, за да се разбие в морето, или само колкото да се махне. Така или иначе, врагът вероятно се беше обадил за подкрепления.
Грей не искаше да остава тук, за да провери дали е така.
Обърна се към шейната.
Барстоу явно прочете мислите му.
— Съжалявам, друже, но с нея е свършено. Май ще трябва да продължим пеша.
Грей вдигна качулката си. Вече му ставаше студено.
Ковалски изрече въпроса, който звучеше в собствената му глава.
— И къде ще ходим, по дяволите?
16:18
— Свърши… всичко свърши.
Джейсън чу отчаянието в гласа на началника — или по-скоро на бившия началник на базата. Двамата с Карен стояха на едно ледено възвишение. То бе достатъчно високо, за да виждат над студената мъгла чак до брега. Отчупената част от шелфа си оставаше забулена, но нямаше съмнение, че нещо на него липсва.
Изследователска станция Халей VI беше изчезнала.
Експлозиите още кънтяха в главата на Джейсън. Докато бягаше с едното „Ски-Ду“, той беше видял как брегът се отчупва сред огнени проблясъци и разтърсващи взривове. Ударната вълна от детонациите достигна чак до него, на километър от станцията. Трябваха им още няколко мъчителни минути да намерят достатъчно високо място, откъдето да видят последиците.
Вече знаеха какви са те.
„… всичко свърши.“
Карен пое дълбоко дъх, за да се отърси от първоначалния шок.
— Трябва да продължим — каза тя, поглеждайки гъстата полярна мъгла.
Температурата сякаш падаше с десетки градуси на минута.
„Или хипотермията вече си казва думата“ — помисли си Джейсън.
На трийсетина метра от тях единственият им „Сноу-Кат“ работеше на празни обороти сред ятото моторни шейни. Бяха спасили дузина души от персонала на станцията, но колко време можеха да издържат навън? Сварени неподготвени, повечето не бяха облечени подходящо за тези смразяващи температури, а машините нямаше да ги откарат далеч с останалото в резервоарите гориво. Дори отоплението на големия снегомобил не работеше. Именно затова го бяха оставили при станцията по време на атаката.
— Трябва да намерим убежище — каза Карен. — Но се намираме на стотици километри от най-близките бази. Най-добрият ни шанс е да останем тук с надеждата, че някой е чул експлозиите и ще дойде да провери какво става. Но това може да отнеме дни.
— Колко време можем да издържим сами?
Тя изсумтя.
— Ще сме късметлии, ако изкараме нощта. До изгрева има цели осемнайсет часа. А денят ще бъде дълъг само два.
Джейсън обмисли възможностите им.
— Ако някой все пак дойде да ни търси, няма да му е лесно да ни намери в тъмното.
— Може да измислим някакъв сигнал. Да излеем гориво от машините и да го запалим, ако чуем самолет.
Джейсън посочи един явен проблем в плана.
— Ами ако първите дошли не са спасители?
Карен обви ръце около тялото си.
— Прав си. Тогава какво да правим?
— Мисля, че знам къде можем да идем.
Карен повдигна вежди, но преди да успее да го попита, от якето ѝ се чу пращене. Неочакваният звук я стресна. Тя свали ципа на якето и извади една от радиостанциите, които бе раздала преди да напуснат станцията.
— … вате ли ни? Някой приема ли?
— Това е Грей! — изумено възкликна Джейсън. Не можеше да повярва.
Карен му даде радиостанцията.
Той натисна бутона.
— Командир Пиърс?
— Джейсън, къде сте? В безопасност ли сте?
Джейсън направи всичко възможно да обясни положението им, а Грей от своя страна обясни накратко как са се спасили от отчупващия се айсберг. Но групата му си оставаше заседнала там и подобно на Джейсън, Грей се боеше, че врагът скоро може да се върне.