Фотоапаратите отново защракаха, докато тя се оттегляше.
Ако искаше, можеше да говори още за уникалната мрежа на живота в Моно. Едва бе докоснала повърхността на сложната и странна екосистема на соленото езеро. Тук можеха да се открият какви ли не странни видове и адаптации, особено в тинята навътре, където екзотични бактерии процъфтяваха в условия, които на пръв поглед не се подчиняваха на здравия разум — в кал, която бе толкова отровна и лишена от кислород, че в нея не би трябвало да живее нищо.
Но живееше.
„Животът винаги намира начин.“
Макар думите да бяха цитат от „Джурасик парк“, същата мисъл ѝ бе втълпена от професора ѝ по биология в Калифорнийската политехника. Джена смяташе да прави докторат по екология, но вместо това откри, че работата в парка я привлича повече. Обичаше да е на терен, да работи активно за запазването на крехката мрежа на живота, която сякаш се разкъсваше все повече и повече с всяка година.
Върна се при пикапа си, облегна се на вратата и зачака обиколката да приключи. Хати щеше да заведе групата с автобуса до съседното селце Лий Вининг, а Джена щеше да ги следва с колата. Вече си представяше ребърцата, сервирани в местния ресторант „Боди Майк“.
Влажен език близна тила ѝ от отворения прозорец зад нея. Джена се пресегна слепешком и почеса Нико зад ухото. Явно не беше единствената, която огладняваше.
— Почти приключихме, Нико.
Отговори ѝ тупкане на опашка. Четиригодишното сибирско хъски ѝ беше постоянен спътник, обучен да търси и спасява. Нико подаде глава през прозореца, положи муцуна върху рамото ѝ и въздъхна тежко. Очите му — едното светлосиньо, а другото замислено кафяво — гледаха с копнеж към хълмовете. Хати веднъж ѝ бе казала, че според индианските легенди кучетата с разноцветни очи могат да виждат както земята, така и небето.
Независимо дали това бе истина, или не, в момента погледът на Нико си оставаше явно земен: един заек се стрелна от сухите храсти на близкия склон и Нико скочи на крака в кабината.
Джена се усмихна, когато заекът изчезна в сенките.
— Следващия път, Нико. Ще го пипнеш следващия път.
Макар да бе опитно работно куче, хъскито си оставаше куче.
Хати поведе групата към автобуса.
— И индианците са ядели ларвите на тези мухи, така ли? — попита червенокосият тийнейджър.
— Наричаме ги куцави. Жените и децата събирали какавидите от камъните в плетени кошници и ги печели. Все още се прави при специални случаи и се смятат за рядък деликатес.
Хати смигна на Джена, докато минаваше покрай нея.
Джена сдържа усмивката си от отвратената физиономия на хлапето. Това беше една от подробностите на живота тук, който бе оставила за разясняване от Хати.
Докато туристите се качваха в автобуса, Джена отвори вратата на пикапа и седна до Нико. Радиостанцията изпращя.
„Сега пък какво?“
Свали микрофона от кукичката.
— Какво има, Бил?
Бил Хауард беше диспечер и скъп приятел. Беше на шейсет и пет и я бе взел под крилото си, когато бе започнала работа тук. Това бе преди повече от три години. Сега тя бе на двайсет и четири и бе завършила бакалавърския курс по екология през свободното си време, колкото и малко да бе то. Бяха малко хора и затрупани с работа, но през тези години Джена се бе научила да обича настроенията на езерото, на животните, дори на колегите си рейнджъри.
— Не знам със сигурност какво става, Джен, но се надявах, че можеш да се отбиеш на север. От спешния център предадоха откъслечно обаждане от 911 до нашия офис.
— Дай ми подробностите. — Освен че бяха уредници на парковете, рейнджърите бяха положили клетва и като пазители на закона. Задълженията им включваха най-различни роли, от криминално разследване до оказване на спешна медицинска помощ.
— Обаждането е извън Боди — обясни Бил.
Джена се намръщи. „Извън Боди“ нямаше нищо освен няколко градчета призраци от епохата на златната треска и стари изоставени мини. Разбира се, с изключение на…
— Дошло е от военния изследователски център — потвърди Бил.
„Мамка му!“
— За какво са се обадили? — попита тя.
— Прослушах записа. Чух единствено викове. Не успях да различа никакви думи. После прекъсна.
— Значи може да е какво ли не или нищо.
— Именно. Може да са звъннали по погрешка, но някой трябва поне да се отбие при портала и да се поинтересува.
— И явно този някой ще съм аз.
— Тони и Кейт са при Йосемити по обаждане за пиянско буйство.