— Може би ни даваш нова следа — каза Пейнтър.
— Дано. Ако се появи нещо, искам да участвам в проследяването му.
— И аз! — извика някъде на заден план сержант Дрейк.
Пейнтър знаеше колко твърдо решени са двамата да помагат, особено след онова, което се беше случило с кучето на Бек, но все пак каза уклончиво:
— Нека първо видим накъде водят следите.
— Не сме болни! — извика Дрейк. — Идваме! Дори ако се наложи да срежа стените със скалпел.
Пейнтър му влизаше в положението. Същата решимост виждаше в очите на Лиза всеки път, когато я посещаваше.
Но понякога цялата решимост на света не е достатъчна. Понякога пред теб остава само един път.
Да вземаш тежки и трудни решения.
20:22
— Доктор Къмингс, мисля, че трябва да приспим кучето.
Лиза се обърна към доктор Реймънд Линдал. Директорът от РИК се беше навел в защитния си костюм пред стоманената клетка на хъскито.
Нико лежеше на една страна и дишаше плитко. Бяха му сложили системи и му даваха леко успокоително, наред с антиеметици за овладяване на повръщането и коктейл антивирусни препарати.
Въпреки това състоянието на кучето продължаваше да се влошава.
— То страда — каза Линдал, изправи се и се обърна към нея. — Ще му направите услуга. А и при сегашната му степен на инфекция аутопсията ще ни позволи да научим повече за ранните етапи на болестта. Това е рядка възможност.
Лиза заговори спокойно въпреки кипналия в нея гняв.
— Можем да научим същото, като наблюдаваме клиничното състояние на пациента и реакцията му на различните терапии.
Линдал завъртя очи.
— Докато не разберем по-добре с какво си имаме работа, всяка терапия ще е стрелба напосоки. Глупаво пилеене на ресурси и време.
Лиза пристъпи между Линдал и клетката на Нико.
Директорът въздъхна.
— Не искам да ми се налага да ви нареждам, доктор Къмингс. Помислих си, че ще се вслушате в здравия разум.
— Вие не можете да ми нареждате.
Линдал я изгледа.
— Военното командване ми даде пълен контрол над тези лаборатории. Освен това си мислех, че сте готова на всяко хуманно действие, за да помогнете на брат си.
Тя настръхна от обвинението му.
— Няма нищо хуманно в онова, което предлагате.
— Не бива да позволявате на чувствата да замъглят професионалната ви преценка — възрази той. — Науката по принцип трябва да е безстрастна.
— Докато охраната не ме изхвърли от тази лаборатория, няма да позволя на никого да стори нещо на пациента ми.
Решаването на съдбата на Нико беше прекъснато от съскането на въздушния шлюз и двамата се обърнаха натам. Вирусологът Едмънд Дент влезе в лабораторията заедно с генетика доктор Хенри Дженкинс, рошав вундеркинд на крехката възраст двайсет и пет години.
Ако се съдеше по лицето зад маската, Едмънд носеше лоши новини.
— Исках да го чуете лично — започна вирусологът. — Получихме резултатите от последните проби на брат ви.
Лиза усети прималяване в корема, но и известно облекчение. Подозираше какво ще ѝ каже Едмънд. От самото начало чакаше да чуе нещо подобно.
— Макар все още да не откриваме в кръвта на Джош активни вируси, което е добър знак, анализирахме последната проба от цереброспиналната му течност.
Едмънд посочи на спътника си работната ѝ станция и Хенри влезе в системата и отвори медицинския файл на Джош. Снимката на брат ѝ от шофьорската му книжка се появи за момент на екрана — усмихнат, почернял от неотдавнашното ходене по планините. Сърцето ѝ се сви.
Лицето на Джош бързо изчезна, за да се смени с електронна микрография.
На нея се виждаше плътна група вириони, събрани от утайката на ЦСТ след преминаването ѝ през центрофугата на лабораторията. Лиза вече с лекота разпознаваше характерната форма на врага.
Трудно ѝ бе да съпостави усмихнатото лице на брат си с ужаса, който виждаше сега на екрана. Очите ѝ се напълниха със сълзи. Не можеше да произнесе нито дума.
Едмънд усети вълнението ѝ.
— Смятаме, че развитието на болестта на Джош се е забавило, защото вирусът е пътувал по нервите от крака, за да стигне до централната нервна система. По същия път се придвижва вирусът на беса. Това може да обясни и защо все още не откриваме активни вируси в кръвта и защо ни отне толкова време да установим наличието му.
Хенри обясни важността на думите му:
— Когато сте ампутирали крака му на място, изтеклата кръв вероятно е изхвърлила вирусните частици, които са започнали да се разпространяват в кръвоносната и лимфната система на крайника.
— Но не и от периферните нерви — добави Едмънд. — Няколко частици явно са стигнали тибиалния или може би общия перонеален нерв преди ампутацията. След това вирусът бавно е тръгнал нагоре към централната нервна система.