А сега беше ясно, че смъртта му е била инсценировка, част от по-големия план за Тъмен Едем.
„Но какво възнамерява той?“
Кътър го поведе към внушителното каменно стълбище, което се виеше нагоре. По него слизаше жена, облечена в проста бяла рокля, която показваше красотата на тъмната ѝ кожа и извивките на тялото ѝ.
Гласът на Кътър омекна.
— А, Кендъл, да ти представя майката на моите деца. — Протегна ръка и помогна на жената да слезе от последното стъпало. — Това е Ашуу.
Жената кимна на Кендъл, после насочи цялото си внимание към Кътър. Очите ѝ сияеха на светлината на лампите. Гласът ѝ бе копринен шепот.
— Tu fait une promesse à ton fils.
Кендъл си преведе от френски.
„Даде обещание на сина си.“
— Зная, мила. Веднага щом настаня госта ни ще се погрижа за него.
Тя нежно докосна бузата на Кътър и кимна на Матео.
— Bienvenue, mon frère.
После се обърна и се качи по стълбите.
Кендъл се намръщи озадачено и погледна Матео.
Frère.
Брат.
Вгледа се в обезобразеното от белега лице на гиганта. Жената бе така прекрасна, че и през ум не би му минало, че двамата са брат и сестра, но след като вече го знаеше, можеше да долови смътна прилика.
Кътър го докосна по лакътя и каза:
— Матео ще те отведе до стаята ти. Ще се видим утре сутринта. Трябва да се погрижа за една важна работа, преди да си легна. — Сви рамене с обичайния си небрежен чар. — Както ми напомни скъпата ми жена… un promesse est un promesse.
Обещанието си е обещание.
И Кътър последва Ашуу по стълбите.
Докато Матео грубо го хващаше за рамото и го отвеждаше, Кендъл не откъсваше очи от гърба на Кътър, като си представяше белезите, които го бяха преобразили радикално — както отвътре, така и отвън.
„Защо ме доведе тук?“
Вече подозираше какъв е отговорът.
И той го ужасяваше.
23:56
Малки пръсти се вкопчиха в ръката на Кътър, докато слизаше по стъпалата, изсечени в каменния под на тунела.
— Папа, трябва да побързаме.
Кътър се усмихна — синът му го дърпаше с настойчивостта, характерна единствено за младостта. Йори бе само на десет и откриваше чудеса във всичко, неподправеното му любопитство озаряваше красивото му лице. Имаше меките черти и шоколадовата кожа на майка си, но очите му бяха неговите — сияйни и бистро сини. Мани, местният вещер, бе докоснал лицето на момчето, бе се вгледал в очите му и го бе обявил за специално. Един старейшина на макуси бе описал най-добре сина му: „Този е роден да вижда света само през безоблачни небеса.“
Такъв бе Йори.
Сините му очи винаги бяха широко отворени за следващото чудо.
Именно това беше изкарало двамата на този среднощен излет през подземните тунели. Отиваха към живата биосфера, която Кътър бе създал на това тепуи — или по-скоро вътре в него.
Повечето от тези върхове бяха пронизани от стари пещери и тунели, образували се в мекия пясъчник през милионите години от дъждовете и течащата вода. Твърдеше се, че откриваните тук пещерни системи са най-старите на света. И затова бе напълно подходящо тези древни проходи да се превърнат в ковачници на онова, което предстоеше.
Голите крушки по тавана на тунела ги отведоха до стоманена врата, която препречваше пътя. Кътър пристъпи към електронната ключалка и я отключи с картата, висяща на врата му. С тихо бръмчене трите дебели колкото китка резета се дръпнаха.
— Готов ли си? — попита той и погледна часовника си.
Три минути преди полунощ.
„Идеално.“
Йори кимна. Чак подскачаше от нетърпение.
Кътър отвори вратата към един друг свят — следващия свят.
Поведе сина си на площадката от другата страна. Ситният дъжд падаше от небето в дълбините на огромната дупка пред тях. Площадката стърчеше на четири и половина метра под ръба на дупката. Широка пътека се виеше покрай стената от платото чак до основата на тепуи. Дупката беше огромна, с диаметър триста метра, но въпреки това бе с една трета по-малка от братовчедка си, гигантската дупка на тепуи Сарисариняма във Венецуела.
Въпреки това тази по-малка затворена екосистема му вършеше идеална работа.
Дупката играеше ролята на остров в острова.
Именно същите тези тепуи бяха вдъхновили сър Артър Конан Дойл да напише „Изгубеният свят“ и да засели тези острови сред облаците с живите останки от праисторическото минало, жесток свят на динозаври и птеродактили. За Кътър реалността бе по-вълнуваща от всяка викторианска фантазия. За него всяко плато бе истински Галапагос в небето, еволюционна тенджера под налягане, където всеки вид се бори за оцеляването си по уникални начини.