„Досега…“
— Мога да пратя екип по повърхността — предложи Маккинън. — Ще им направим засада там.
— Щом са направили промени в сигурността тук, значи са направили и там.
Освен това подстанцията се намираше от другата страна на опасните крайбрежни пукнатини. Никакъв екип не можеше да стигне навреме, за да попречи на Харингтън да прати това място по дяволите.
А това не биваше да се случва.
„Поне не преди да изпълня мисията си.“
Думата „провал“ не фигурираше в речника на работодателя му. Кътър Елвс беше платил прескъпо за услугите на екипа му, беше дал големи подкупи и бе използвал необходимите връзки, за да уреди групата му като охрана на станцията. Оттогава те години наред му доставяха информация за това място, като изпълняваха всичките му инструкции.
А сега играта вървеше към края си.
Ако успееха, той и хората му щяха да уредят живота си.
Маккинън пристъпи от крак на крак.
— Какво ще правим?
Докато се взираше в тъмната пещера, Дилан прехвърли наум различни сценарии. Харингтън беше офейкал като лисица, бягаща от хрътките на баща му. Но Дилан никога не се бе провалял при лов на територията на семейното имение, нямаше да се провали и сега.
Ръката му се отпусна върху дръжката на пистолета „Хауда“ от деветнайсети век, едно от малкото съкровища, които му бяха останали въпреки тежкия период, през който минаваше семейството през последните десетилетия. Пистолетът представляваше двуцевно оръжие с дължина над четирийсет и пет сантиметра, заредено със специални патрони калибър 577. Беше от времето на британското господство, когато предците му живеели като царе в Индия. Името му — хауда — идваше от седлото, с което се оседлават слоновете. Мощното оръжие се използвало за отблъскване на нападения на тигри и лов на едър дивеч.
Дори го беше изпробвал тук, срещу обитателите на Нос Ад.
Пръстите му се свиха около дръжката. Беше готов за още един лов в тъмните пещери.
— Събери хората — каза той. — Натоварете всичко в транспортьорите. Тръгваме след тях. С максимална скорост.
— Професорът има добра преднина — предупреди го Маккинън.
Дилан се изсмя. Предизвикателството му харесваше.
— Значи ще трябва да направим нещо по въпроса.
12:17
В гондолата се бе възцарила тежка тишина, всички бяха потънали в собствените си мисли. Грей през цялото време следеше индикатора, отброяващ оставащите километри. Бяха изминали само четвърт от разстоянието до подстанцията.
Загледа се в света отвъд жалкото им убежище. Имаше още много път и той искаше да събере колкото се може повече информация, преди да са стигнали целта си.
— И откъде се е появило всичко това? — попита най-сетне Грей, нарушавайки тишината. — Как е могла тази екосистема да оцелее тук толкова дълго без никаква слънчева светлина?
— Нямам отговор на първия ви въпрос, но имам някои теории — каза Харингтън. — Колкото до това как е оцеляла екосистемата, положението тук не е много по-различно от онези оазиси на живот, които откриваме около дълбоководните хидротермални комини. Никой не е очаквал да открие живот на такива дълбочини, в онзи вечен мрак и при подобни екстремни температури. Но природата е намерила начин. Същото е и тук, но в много по-големи мащаби.
Харингтън махна към димящата вода.
— Екосистемата тук не се задвижва от слънцето или от фотосинтеза, а от химикали — от хемосинтеза. Всичко започва от хемоавтотрофни бактерии, които се хранят със сероводород или метан, които пък непрекъснато се внасят в пещерната система от местната геотермална активност. Тези бактерии образуват дебели килими и играят същата роля като тревата на осветения от слънцето свят горе — на храна за живота тук.
— Но дори хемосинтезата не може да обясни напълно как се е образувало всичко това — каза Стела. — Както спомена баща ми, животът тук е ксенобиологичен, чужд на всичко, което откриваме на повърхността.
— С какво по-точно е чужд? — попита Джейсън.
— Животът в тази екосистема не е базиран на ДНК, а на вариант, използващ различен генетичен гръбнак — КНК.
Грей беше чул вестите от Калифорния, че синтетичният организъм на доктор Хес е с изкуствена КНК, при която обичайната захарна молекула на ДНК е заместена от някаква токсична комбинация от арсеник и железен фосфат. Явно тук беше източникът на този уникален генетичен елемент.
— И защо тази КНК е толкова е различна? — попита той.