— Джена?
— Няма я. — Пейнтър кимна към улицата. Имаха само един шанс да открият кой я е отвлякъл. — Какво стана с третия стрелец?
Дрейк разбра смисъла на въпроса му и пребледня още повече.
— Самоуби се.
Пейнтър пое дълбоко дъх.
„Значи сме я изгубили.“
08:22
Светът се връщаше на вълни от болка. Мракът се пръсна в светлина, която бе твърде ярка, в звуци, които бяха твърде силни. Джена вдигна глава от друсащия се под на микробуса, при което болката отново я прониза от една точка над слепоочието до шията.
„Оу…“
Тя сподави стона си, за да не привлече вниманието на похитителите си. Сърцето туптеше в гърлото ѝ. Направи бърза преценка на положението. От мястото си на пода виждаше единствено минаващите покрай прозореца горни етажи на сградите и преплетени жици.
По бузата ѝ се стече струйка гореща кръв.
Спомни си засадата и гневът потисна ужаса, който се мъчеше да смрази самоконтрола ѝ. Беше клекнала зад тезгяха и гледаше как Малкълм и Шмит заеха позиции до витрината и започнаха да стрелят към отсрещната страна на улицата. Оглушителните гърмежи прикриха приближаването на нападателя откъм кухнята. Единственото предупреждение бе лекото сладко ухание.
Обърна се и видя тъмнокожа жена с тъмни очи, присвита на метър от нея. Босите ѝ крака бяха поставени съвършено между стъклата по пода — не за да не се пореже, а за да не се издаде.
Преди Джена да успее да реагира, жената се хвърли напред и замахна мълниеносно. Дръжката на пистолета ѝ се стовари върху главата на Джена. За миг пред очите ѝ блесна ослепителна светлина, после сякаш пропадна в някаква черна дупка.
„Колко време съм била в безсъзнание?“
Едва ли беше дълго. Не повече от една-две минути.
Жената от мястото до шофьора се обърна. Дълга черна коса обрамчваше мрачно красиво лице. Кожата ѝ бе с цвета на карамел, черните очи сияеха. Въпреки това в тези красиви черти се долавяше заплаха, от стиснатите пълни устни до пронизващия стъклен поглед. Джена все едно се изправяше срещу студеното самообладание на пантера на дърво, показваща природата в най-красивата ѝ — и смъртоносна — страна.
Искаше ѝ се да избяга от този поглед, но въпреки това му отвърна. Не че можеше да направи нещо повече. Китките и глезените ѝ бяха закопчани.
Ясен звън прекъсна сблъсъка. Жената се обърна и шофьорът ѝ подаде мобилен телефон.
— Oui — каза тя с глас, копринен като кожата ѝ. Заслуша се, после хвърли поглед към Джена. — Oui, j’ai fini.
Джена знаеше, че темата на разговора е тя. Някой искаше да се увери, че е заловена или че най-малкото един от американците е взет в плен. Опита се да подслуша останалата част от разговора, но не знаеше френски. Въпреки това можеше да се досети кой е човекът от другата страна.
Кътър Елвс.
Очевидно беше държал под наблюдение хотела, за да провери дали някой няма да тръгне по следите, оставени от Ейми в Боа Виста. Или пък милата собственичка не беше чак толкова „мила“, колкото изглеждаше, и бе съобщила за американците. Така или иначе, Кътър беше наредил на свой екип да заловят един от тях, за да може да го разпита и да открие доколко знаят за него и за действията му.
Водеше се мъртвец и несъмнено искаше да си остане такъв за света.
Микробусът излезе от централната част на Боа Виста и увеличи скоростта. Джена погледна през рамо. Боеше се за Дрейк и останалите. Дали бяха оцелели в престрелката? Молеше се да е така, но нямаше надежда, че ще успеят да я проследят.
Отново се обърна напред и осъзна суровата истина.
„Сама съм.“
След няколко минути микробусът наби спирачки и Джена се плъзна напред. Успя да се надигне. През предното стъкло се виждаше бедняшки квартал със сбутани бараки, построени от подръчни материали. Но не това беше крайната цел на похитителите ѝ.
На отъпкана площадка чакаше стар хеликоптер. Перките му се въртяха, бе готов за излитане.
Джена се отчая.
„Къде ме водят?“
08:32
Кендъл стоеше на прага на лабораторията от Ниво 4, в която работеха неколцина техници в предпазни костюми с жълти маркучи за въздух, закрепени за стената. Преди малко Кътър се бе отдръпнал да говори по телефона. Кендъл дишаше дълбоко и все още се мъчеше да реши дали да помага на кучия син, или не.
„Ако не го направя, целият свят може да бъде унищожен.
Но ако го направя, няма ли крайният резултат да е същият?“
Вървеше по острието на бръснач, решението му зависеше от въпрос, на който нямаше отговор. Какви бяха плановете на Кътър за синтетичната пВПЧ? Спомни си будещото тревога описание на съвършената празна обвивка.
„Троянски кон… съвършена генетична система за доставка.“