Кендъл беше чувал достатъчно често тази основна догма на Тъмен Едем и беше наясно с основния ѝ смисъл.
— Голямото измиране съдържа в себе си обещанието за нов живот.
Кътър кимна.
— Да. Началото на нов Едем. Нов Рай.
От страстта в гласа му си личеше, че очаква с нетърпение това да се случи.
Кендъл въздъхна.
— В разсъжденията ти има един фундаментален недостатък.
— И какъв е той?
— Измирането е бързо. А еволюцията — бавна.
— Именно. — Кътър спря и за момент на Кендъл му се стори, че ще го прегърне. — Точно така! Измирането винаги е по-бързо от еволюцията. Ами ако можем да ускорим самата еволюция?
— Как?
— Ще ти покажа.
Бяха стигнали до дебела стоманена врата, която блокираше тунела. Кътър извади магнитна карта.
— Трябва да се тревожим не за запазването на живота, който е бил, а да се съсредоточим върху отглеждането на онова, което ще дойде.
— Но откъде можем да знаем какво ще дойде?
— Ще го създадем. Ще насочим еволюцията към новия генезис.
Изуменият Кендъл не знаеше какво да каже.
Кътър прекара картата през електронната ключалка и дебелите резета бавно започнаха да се прибират.
— Това е невъзможно — прошепна Кендъл, но дори той не можеше да убеди сам себе си. Генното инженерство и синтезът на ДНК вече бяха стигнали до този праг.
— Няма невъзможни неща — възрази Кътър, докато отваряше вратата. — Вече не.
Ярката дневна светлина нахлу в полутъмния тунел, съпроводена от сладък меланж от аромати, примесен с познатата мускусна миризма на глина и гниещи листа. Привлечен от светлината и свежия въздух, Кендъл с готовност последва Кътър навън на металното скеле, стърчащо от отвесната скала.
Стъпи върху металната решетка и погледна нагоре към синьото небе. Намираха се на около четири и половина метра от ръба на огромна дупка. Стените бяха терасирани на различни нива с градини, в които цъфтяха орхидеи, бромелиади, увивни растения и цветя с всевъзможни цветове и размери. До всяко ниво можеше да се стигне по път, който се виеше на спирала покрай стените.
Кендъл гледаше как електрическа количка за голф се движи безшумно по пътя към тях — мина през портал, който се отвори автоматично пред нея. На оградата имаше жълт триъгълен знак с черна светкавица, показващ, че по бариерата на всяко ниво тече ток.
Тревогата задуши краткотрайното му възхищение.
Кътър започна да оглежда стената, сякаш търсеше бурени във фантастичната си градина.
— А — рече след малко. — Ето там долу. Ела и виж сам.
Отвори вратата до парапета и слезе по металните стъпала до каменния път. Кендъл се стараеше да не гледа надолу. Дупката беше толкова дълбока, че едва виждаше дъното, още повече че слънцето още беше ниско над хоризонта. Все пак забеляза долу короните на огромни дървета — вероятно част от бразилската джунгла се бе озовала на дъното на ямата.
Много внимателно стъпи от металните стълби на древния пясъчник. Дръпна се от ръба на пътя, по-далеч от зейналата пропаст. Отсреща имаше серия каменни саксии, дълги десетина метра, които достигаха до плътната каскада зеленина, покриваща стените. Между тях минаваха тесни пътеки. Всичко това много приличаше на някаква зеленчукова градина, но Кендъл подозираше, че онова, което расте там, е много по-зловещо и изобщо не е здравословно.
Забеляза дългокраки мравки колкото палеца му: бързаха в колона покрай ръба на една от саксиите.
— Paraponera clavata — назова ги Кътър. — По-известни като куршумени мравки. Малките гадини са си спечелили името, защото ухапването им се смята за едно от най-гадните, на върха на индекса на Шмит за болка от ухапване или ужилване. Жертвите сравняват ухапването с огнестрелна рана и болката може да продължи до цяло денонощие.
Кендъл отстъпи крачка назад.
— Успях да удвоя силата на отровата им.
Кътър го изгледа сурово.
— Ухапването причинява парализа, съпроводена с умопомрачителна болка. Един от работниците ми случайно беше ухапан. Така стискаше зъби, че си счупи кътниците. Но това не е всичко. Ела по-близо.
„Не, благодаря.“
Кендъл не помръдна от мястото си.
Кътър вдигна отчупена клонка.
— Куршумените мравки, подобно на всички други мравки, са нелетящи представители на разред Ципокрили, който включва пчелите и осите.
Той сръчка една червено-черна мравка, която в отговор разпери малки ципести крила, невидими досега. Насекомото прелетя няколко сантиметра и кацна сред жилещите си събратя, като ги разбуни.
— Лесно е да им върнеш крилете — каза Кътър. — Просто снаждаш гени от тарантулска оса. Още повече че двата вида имат общ прародител.