А сега не го правеше само тя.
— Значи така смяташ да ускориш еволюцията — каза Кендъл. — Смяташ да използваш тези характеристики, като ги свържеш към прескачащи гени, за да разпространиш творенията си.
— Всеки вид ще бъде като понесено от вятъра семе. Един хибрид ще доведе до два, два до четири. При цялото това разместване можеш ли да си представиш какви нови видове ще се появят? Какви нови комбинации? И всички те ще се борят за оцеляване в опасния свят, създаден от нас.
Кендъл си представи огромен пожар, плъзнал през екваториалните джунгли и обхващащ цялата планета.
„Щом вече е успял да постигне толкова много, защо се нуждае от моята бронирана обвивка? Какво възнамерява да сложи в нея?“
Явно ставаше въпрос за друга стъпка в замисъла на този побъркан.
— Новият Едем ни очаква — възторжено продължи Кътър. — Намираме се на прага на един нов свят. На драматичен генезис, който можем да видим още докато сме живи. Искам да го споделя с теб. Ще ми помогнеш ли да го постигна?
Кендъл се обърна към страстното лице и направи единственото, което можеше. Трябваше да оцелее достатъчно дълго, за да го спре.
— Да… Ще ти помогна.
08:44
— Трябва да я намерим — каза Дрейк, докато вървеше през останалата след стрелбата касапница, следван от двамата си колеги.
Пейнтър клечеше до една от оцелелите — млада сервитьорка. Беше притиснал кърпа, за да спре кръвта от раната в корема ѝ. Собственото му рамо гореше от куршума, който го бе одраскал. Малкълм го беше превързал набързо, използвайки медицинския си пакет в раницата.
Тримата морски пехотинци вече бяха претърсили улиците зад заведението, но от Джена нямаше и следа.
Пейнтър разбираше безсилието и гнева в гласа на Дрейк.
В далечината се чуваха приближаващи се сирени. Щяха да изгубят още повече време, докато се разправят с местните власти.
Зад тезгяха се разнесе стон.
„Някой най-сетне е решил да се събуди.“
Пейнтър махна на Шмит да заеме мястото му и каза:
— Стегни раната здраво.
Морският пехотинец се зае да изпълни нареждането, а Пейнтър тръгна към източника на звука. Един мъж надигна глава от пода. Ръцете му бяха вързани отзад. Маската, която скриваше лицето му, беше подгизнала от кръв. Това беше стрелецът, когото Джена бе изритала по време на престрелката. В бързината похитителите ѝ явно бяха решили, че е мъртъв, особено при толкова много кръв.
Пейнтър пристъпи до него и дръпна рязко маската, с което си спечели задоволяващ болезнен вик. От разбития нос потече още кръв. Очите на мъжа вече бяха така подути, че се бяха затворили.
— Вземи го — нареди Пейнтър на Дрейк.
Сирените виеха по-близо.
Видя, че Шмит е превързал корема на сервитьорката. Тя щеше да оцелее.
— Да вървим — каза Пейнтър.
Дрейк и Малкълм тръгнаха към задния изход, помъкнали между себе си замаяния стрелец. Джипът им ги очакваше в една пряка наблизо. Морските пехотинци го бяха преместили там в случай, че се наложи да се изнесат спешно.
Дрейк грубо бутна пленника на задната седалка.
— Ами ако копелето не проговори?
Пейнтър избърса с кокалче капка кръв от седалката.
— Може и да не се наложи. Но ще ни трябва помощ.
21.
30 април, 06:02
Планините Сиера Невада, Калифорния
„Дръж се, Джош…“
Лиза седна на неудобния стол в изолатора. Хвана ръката на брат си и ѝ се прииска да свали ръкавицата, за да го докосне наистина. Макар да беше пред нея, тя имаше чувството, че помежду им е зейнала пропаст. Делеше ги не само преградата от полиетилен. Медикаментозната кома беше отвлякла Джош — дрезгавия му смях, бързите остроумни шеги, свенливото изчервяване в присъствието на красиво момиче, съсредоточената физиономия, докато виси на въже на отвесна скала.
Всичко това беше изчезнало.
Преди няколко минути Джош беше включен към респиратор, тъй като състоянието му продължаваше да се влошава. Всяко вдишване бе твърде рязко, твърде неравномерно. До него различните монитори тихо бръмчаха, прещракваха и пиукаха. Те бяха всичко, което бе останало от енергичния и пълноценен живот на брат ѝ.
Радиостанцията изпращя и я изтръгна от унеса ѝ и тя се приготви за още лоши новини. И тогава в ухото и заговори познат и желан глас. Лиза стисна по-силно ръката на Джош, сякаш искаше да го окуражи да продължи да се бори, да му каже, че Пейнтър ще го спаси.
— Лиза — каза Пейнтър. — Как я караш?
„Как мислиш?“
Сълзите ѝ внезапно бликнаха и потекоха по бузите. Нямаше как да ги избърше. Преглътна няколко пъти, за да ги скрие от гласа си.