— Пръждосвайте се оттам!
Стела и Джейсън газеха към брега, следвани от Грей, който още беше обърнат към реката. Три едри същества се носеха с вълнообразни движения към тях.
От водата се подадоха светещи топки върху тъмни стъбла.
Грей си спомни как няколко подобни кълба бяха изгорили крилете на летящия хищник с киселинния си огън.
Volitox ignis.
Джейсън стигна брега, вдигна оръжието си и стреля. От широкото дуло изригна вода и акустичният заряд профуча покрай рамото на Грей. Главата му звънна като камбана, ударена с ковашки чук.
Оглушителният гръм изобщо не спря носещите се към Грей същества.
— Акустичното оръжие не действа срещу тях! — извика Харингтън. — Бягай!
С натежали от водата дрехи Грей забърза заднешком към брега, но не си правеше илюзии.
„Няма да успея.“
Огнените кълбета зад него се снишиха над водата, сякаш привлечени от напразните му усилия.
И тогава зад него затрещяха нови изстрели — но този път не беше стрелба на акустично оръжие, а тежкото трещене на картечница.
Ковалски обаче се целеше твърде високо.
Куршумите профучаха над светещите кълбета и ловците под тях — и улучиха някаква тъмна форма, която кръжеше на няколко метра над реката. Беше хастаксът, който Джейсън бе зашеметил. Откосът разкъса тялото му, то се запремята сред пръски тъмна кръв към водата и падна насред ловците.
Те се нахвърлиха върху него, вероятно отначало като защитен рефлекс срещу привидна атака, после с все по-засилваща се кръвожадност.
Грей стигна до брега и останалите.
— Това ще им осигури занимание… на тях и на други мършояди — каза Харингтън. — Да използваме момента и да се разкараме колкото се може по-далеч оттук.
— Хайде — задъхано каза Грей и тупна Ковалски по рамото вместо благодаря.
Великанът вдигна картечницата и я подпря на рамото си.
— Както казах, дайте ми истински патрони.
Тръгнаха покрай брега, като внимаваха да не докосват хлъзгавото покритие от водорасли и мъх и гледаха да стоят колкото се може по-далеч от водата.
Грей водеше с вдигната пушка между Стела и Джейсън. Харингтън ги следваше, а Ковалски вървеше последен. Професорът погледна куцащата си дъщеря. Отрязаната лиана все така беше увита около десния ѝ крак. Крачолът на панталона ѝ бе окървавен.
— Не трябва ли да се погрижим за това? — попита Грей.
Харингтън погледна назад. Бяха заобиколили една издадена скала и безумното пиршество във водата не се виждаше.
— Трябва — каза професорът и ги поведе още напред. — Ето там.
Стела седна на една отчупена скална плоча. Баща ѝ внимателно разви лианата, като вадеше от крака ѝ окървавени тръни, дълги по два и половина сантиметра. Освободената лиана се загърчи в ръката на професора, но Харингтън я държеше здраво.
Следвайки инструкциите му, Грей разряза крачола на дъщеря му и оказа първа помощ с антисептик и бинт от малката аптечка, която бяха взели от гондолата.
— Трябва ли да се притесняваме от отрова? — попита той, докато работеше.
— Не. — Харингтън вдигна отрязаната лиана. — Sugox sanguine е просто келп. Само малко по-агресивен.
— Без майтап — обади се Ковалски.
Професорът пристъпи към Джейсън с лианата в ръка.
Хлапето направи крачка назад.
— Стой мирен — каза професорът. — Дай да ти видя лицето.
Джейсън обърна бузата си, върху която имаше черна рана.
Харингтън вдигна гърчещото се растение. От срязания край капеше яркочервена кръв. С растящ ужас Грей впери поглед в тръните.
„Нима това нещо е изсмуквало кръвта на Стела?“
Професорът наклони главата на Джейсън назад и надвеси над раната отрязания край, на който се беше образувала голяма алена капка.
„Какви ги…?“
От раната се подаде тлъста бяла ларва и се протегна към прясната кръв. Професорът я наниза на един трън и изкара тялото ѝ, след което хвърли лианата и нанизания паразит в реката.
С ужасена физиономия Джейсън докосна раната.
— Чувал ли си за мухите месарки? — попита Харингтън.
Джейсън поклати глава. Ако се съдеше по изражението му, не искаше и да чува.
Харингтън въпреки това обясни:
— Cuniculux spinae са подобни паразити. Забиват се дълбоко в тъканите и снасят яйца.
Джейсън пребледня още повече.
— От яйцата се излюпват месоядни ларви, които се разпространяват в приемника. След това от тях…
— Предлагам да приключим с уроците по биология — намеси се Грей, докато помагаше на Стела да се изправи. — Да вървим.
14:32
Джейсън се влачеше до Грей. Вървяха вече близо четирийсет и пет минути, но според преценката му бяха изминали не повече от километър.
„Ако не и по-малко.“
— Още малко — каза Харингтън зад него, но Джейсън не беше сигурен дали наистина е така, или професорът просто се опитва да убеди сам себе си.