„А аз седя тук и бездействам“.
След още една минута Суарес извика:
— Сър, елате да видите това.
Пейнтър разкопча предпазния колан. Жадуваше за нещо, което да го разсее, да му даде повод да се раздвижи. Дрейк също махна колана си и го последва в пилотската кабина.
— Какво има? — попита Пейнтър.
Суарес му подаде бинокъл и посочи към далечното тепуи. Разстоянието все още бе твърде голямо, за да могат да се различат подробности, но въпреки това Пейнтър погледна през бинокъла.
Суарес взе втори бинокъл и го подхвърли на Дрейк.
На Пейнтър му трябваха няколко секунди да фокусира платото, чиито отвесни стени бяха забулени в мъгла.
— Гледайте към южния край — каза сержантът и се обърна към пилота. — Разклати ни малко.
Пейнтър се съсредоточи и опря раненото си рамо на корпуса, за да запази равновесие, докато пилотът разклащаше самолета.
Отначало не видя нищо, само изваяни от вятъра скали и рехава гора в северния край. Но при поредното разклащане нещо сред камънаците по южния край проблесна, отразявайки слънчевите лъчи.
— Трябва да е нещо метално, за да блести толкова ярко — каза Дрейк.
— Следя го от няколко минути — каза Суарес. — Мисля, че може да е вятърна турбина.
„Турбина?“
Пейнтър присви очи, но пак не успя да различи достатъчно подробности, за да стигне до същия извод. Очите на сержанта обаче бяха по-млади от неговите и се бяха взирали безброй часове от пилотски кабини.
Пейнтър прие думата му. Ако на платото имаше вятърни турбини, значи някой се бе устроил да живее там.
Можеше да е само един човек.
„Кътър Елвс“.
— Можете ли да летите по-бързо?
Новината само засили желанието му да кацнат колкото се може по-скоро.
— Вече се движим с пълна скорост — отвърна пилотът.
Суарес си погледна часовника.
— Още двайсет и седем минути.
13:33
Изщракването на ключалката извади Джена от мъглата на болката. Агонията прониза черепа й, когато вдигна очи. Настоятелната червена светлина над вратата се бе сменила със зелена.
Вратата се открехна няколко сантиметра.
Джена остана на мястото си — боеше се, че може да е някакъв номер. Докосна решетките с гумената си подметка. Не изхвърчаха искри, така че побутна вратата да се отвори още повече и излезе от клетката. Чакълът захрущя под краката ѝ.
Звукът я накара да замръзне и тя настръхна. Усети, че някой я наблюдава. Загледа се в пътя, който минаваше през гората, представи си портала и електрическата ограда, отделяща това ниво.
„Дори да се добера дотам, пак ще си остана затворена“.
Отново се обърна към клетката. Може би най-безопасно бе да се върне вътре, да остане заключена, но трябваше да има някаква причина по клетките да тече ток. Вероятно стоманените решетки сами по себе си не бяха достатъчно силни, за да устоят на онова, което се спотайваше в тази гора.
Все пак стоманата бе по-добре от нищо.
Пристъпи към клетката — но вратата се затвори пред нея. Отново светна червена светлина.
„Заключена навън...“
Помъчи се да мисли, да състави план, но умът ѝ бе разсеян, не можеше да се съсредоточи задълго върху едно нещо. Искаше да припише тази разсеяност на болката и ужаса, но се боеше, че тя е симптом на нещо по-сериозно.
— Аз съм Джена Бек — прошепна тя на смълчаната гора. — Дъщеря на Гейл и Чарлз. Живея на ъгъла на улица Д и Лий Вайн Роуд...
„Момент. Така ли беше?“
Представи си малката викторианска къща със зелени фронтони.
„Там живея“.
Почерпи сила от спомена.
— Кучето ми се казва Нико и рожденият му ден е на...
С всяка прошепната дума правеше по една крачка през поляната, като гледаше да избягва пътя. Макар че решението може и да не беше съзнателно. Инстинктът я караше да се крие, да се махне от откритото пространство. Реши да се довери на този инстинкт. Мантрата ѝ се превърна в мислен вътрешен монолог. Стигна до дърветата и навлезе под сенчестия балдахин.
„Най-добрите ми приятели са Бил и Хати“. Образът на жената от народа пайуте се избистри в ума ѝ. „Хати е от кудза...“ Запъна се за момент, помъчи се да си спомни конкретното племе на приятелката си; от усилието чак се препъна, после се сети името.
„Кудзадика... така беше“.
Протегна ръка да отмести един папратов лист — но беше, забравила необичайната природа на местната флора. Растението се отдръпна от докосването ѝ и се нави на плътна топка.
Зад свилата се папрат се появи огромно същество, само на няколко метра от нея. Беше четирикрако, с размерите на носорог, но имаше козина като на мечка и дълга дебела опашка. Предните му лапи завършваха със свирепо извити нокти, по пет на всяка лапа. Големите му кафяво-черни очи се взираха в нея.