ВТОРА ЧАСТ
Фантомният бряг
11.
29 април, 07:05
Лий Вининг, Калифорния
„Поредният град призрак в планините, какво толкова?“
Джена седеше на задната седалка с Нико, който очевидно бе развълнуван, че се връща у дома. Двамата им спътници седяха отпред — Дрейк на дясната седалка и ефрейтор Шмит зад волана.
Бяха ги откарали с хеликоптер до малкото летище на Лий Вининг, откъдето продължиха през евакуирания град към рейнджърския пост.
Обикновено в такъв ранен час малкото градче край езерото бе пълно с туристи, дошли от Йосемити или от няколкото мотела по шосе 395. Днес по главната улица не помръдваше нищо с изключение на самотно кълбо сух ветрогон, което се търкаляше по осевата линия, носено от засилващия се вятър.
Макар че на изток слънцето светеше, на запад небето беше покрито с тъмни облаци, които се трупаха над Сиера Невада и заплашваха всеки момент да връхлетят. Прогнозата беше за дъжд и силни ветрове. Джена си помисли за смъртоносната пустош горе по хълмовете и си представи как оттичащите се води се спускат към езерото.
Но причината всички да следят небето не бе в токсичния газ. Последните лабораторни резултати показваха, че силата на нервнопаралитичния агент бързо намалява при контакта му с почвата.
Джена си представи черната пустош — и онова, което се мътеше в нея.
„Слава богу, че в града вече няма никой“.
Евакуацията на Лий Вининг, чието население беше около двеста души, ако не се брояха туристите, не отне много време. Джена се загледа в жълтата табела на ресторант „Найсли“, рекламираща закуска специалитет, която никога нямаше да бъде сервирана. Малко по-нататък пред Информационния център и книжарница „Езеро Моно“ все още се вееше националният флаг, но вратите бяха здраво заключени.
„Дали някой ще се върне някога тук?“
Колата отби от шосето и продължи по алеята към Центъра за посетители. Пътят се виеше нагоре до рейнджърския пост над езерото. Не спряха на паркинга, а продължиха към извисяващия се стъклен вход. Сградата играеше ролята на център за посетители с пояснителни витрини, две художествени галерии и малък киносалон.
Щом спряха, Бил Хауард излезе и вдигна ръка за поздрав. Беше с джинси и кафява рейнджърска риза и яке. Въпреки че бе на шейсет и пет, тялото му бе здраво и в отлична форма. Единствено оредяващата коса и бръчките в ъгълчетата на очите издаваха възрастта му.
Джена искрено се радваше да го види — но и не само тя. Нико изхвърча навън, втурна се към Бил, скочи и сложи лапи на раменете му. Това бе проява на лоша дисциплина, но Нико се държеше така единствено с Бил, който категорично нямаше нищо против. Но пък Бил имаше три кучета.
Джена отиде при него и го прегърна.
— Радвам се да те видя.
— И аз теб, малката. Разбрах, че сте имали неприятности.
„Неприятности?! “
Дрейк слезе от колата и дойде при тях.
— Сър, взехте ли информацията от директор Кроу?
Бил се изпъна и заговори делово.
— Да. Събрах записите от всички камери. Елате.
Минаха през центъра за посетители и влязоха в самия пост. Помещението бе малко, с място само за няколко бюра, ред компютри и голяма бяла дъска на задната стена. Джена видя на нея дълъг списък на коли с регистрационни номера — общо трийсет и две.
През изминалите шестнайсет часа Пейнтър Кроу беше успял да се сдобие с пълен списък на хората, работили в изследователската станция в планините, плюс номерата на колите им и информация за наетите автомобили. Работата бе отнела влудяващо много време заради нивото на секретност и множеството правителствени агенции, но забавянето се дължеше най-вече на простия факт, че вчера беше неделя.
„Кой да предположи, че националната сигурност зависи толкова много от почивните дни?“
Бил Хауард махна към компютрите.
— Събрах записите от камерите от тук и от Моно Сити, както и от уебкамерите от прохода Тайога в посока към Йосемити и по шосе 395.
— Това покрива всичко южно от езерото — обясни Джена на Дрейк.
Сержантът кимна доволно.
— Кроу натовари шерифския участък в Бриджпорт да претърси пътищата на север. Ако някой от базата е бил саботьор и се е измъкнал, все ще можем да засечем информацията за колата му с някоя от камерите.
Джена си представи отворения портал на изследователската станция. Проверяването на списъка щеше да е дълга и досадна работа, но трябваше да се направи. Това бе най-добрата им следа — разбира се, ако в теорията ѝ за избягалия саботьор изобщо имаше зрънце истина.