„Може някой просто да е забравил да затвори портала“.
Имаше само един начин да се разбере.
— Да почваме — каза тя.
Въпреки умопомрачителната задача, която ги очакваше, Джена не се оплакваше. Други имаха къде-къде по-лоша участ.
07:32
— Как е той? — попита Пейнтър.
Сестрата, млада морска пехотинка от медицинския персонал на тренировъчния център, свали хирургическите си ръкавици. Тъкмо излизаше от въздушния шлюз на карантинното отделение и явно бе изтощена след нощната смяна, последвана от едночасовата процедура по обеззаразяване.
Обърна се да погледне през стъкления прозорец към импровизираната реанимационна. Самостоятелното медицинско отделение заемаше ъгъла на голям хангар: беше доставено по въздух от Военния медицинско-изследователски институт по инфекциозни болести във Форт Детрик и набързо инсталирано тук.
В него имаше само едно легло и един пациент — Джош.
Бе свързан с тръби и жици към безброй медицински уреди. Кожата му бе бледа, дишаше плитко. Левият му крак — каквото беше останало от него — бе повдигнат. Леко одеяло скриваше ампутацията.
Вътре се движеха две други фигури — доктор и сестра със защитни костюми, свързани със стената с кислородни маркучи.
— Още нищо не може да се каже — отвърна сестрата и свали хирургическата си шапка. Косата ѝ бе кестенява, късо подстригана. Беше красива, но чертите ѝ бяха помрачени от тревога. — Според доктора може да се наложат още операции.
Пейнтър стисна очи за момент. Представи си удара на брадвата, кървавото бягство от хълмовете, изгубеното време за безопасното транспортиране на Джош дотук. Операцията трябваше да се извърши в изолация, хирурзите бяха облекли костюми и се мъчеха да оправят травмата, надянали неудобните ръкавици. Лиза беше от същата кръвна група като брат си и дари литър кръв — повече, отколкото трябваше, — без да спира да плаче.
Пейнтър разбираше колко ѝ е било трудно да вземе това решение. Първоначално бе запазила присъствие на духа — знаеше, че в момента Джош се нуждае от медицинско лице, а не от сестра. Но след като дойдоха тук, след като Джош влезе в операционната, тя се пречупи и едва не рухна от отчаяние и тревога.
Той се опита да я убеди да вземе успокоително и да поспи, но тя отказа.
Само едно нещо й помагаше да запази разсъдъка си, да продължи напред.
Пейнтър се загледа към другата група белостенни постройки в хангара — биологичната лаборатория от Ниво 4, инсталирана от екип от Службата за контрол на болестите. Лиза беше прекарала там цялата нощ с екипа. Загубата на крака на брат ѝ не беше единствената ѝ грижа.
— Има ли някакви признаци на заразяване? — попита Пейнтър.
Сестрата сви рамене.
— Правим обичайното изследване на кръвта, наблюдаваме температурата, следим за евентуална реакция на имунната му система. На всеки половин час проверяваме тялото му за външни признаци за поражения. Това е всичко, което можем да направим. Все още не знаем какво да търсим, нито дори с какво си имаме работа.
После погледна към по-голямата биологична лаборатория в другия край на хангара.
Всички чакаха повече информация.
Преди двайсетина минути Пейнтър бе разговарял с един екип, разположен до мъртвата зона. Петното — каквато и да представляваше то — продължаваше да се разширява и да поглъща цели декари. И това само за няколко часа.
„Но какво го причинява?“
Благодари на сестрата и тръгна към най-подходящото място, където можеше да получи отговор на въпроса си.
През последните двайсет и четири часа Вашингтон пращаше персонал и мобилизираше специалисти от различни дисциплини — епидемиолози, вирусолози, бактериолози, генетици, биоинженери — всички, които можеха да помогнат. Целият район в радиус осемдесет километра от епицентъра беше поставен под карантина. Новинарски екипи се бореха да отразяват събитията и се разполагаха на лагери по границите.
Започваше да се оформя същинска зоологическа градина.
Над планините избоботи гръм и стоманеният покрив на хангара задрънча.
Дори майката природа май беше решила да влоши положението.
Пейнтър закрачи по-бързо към лабораторията.
„Трябва да изкараме късмет... дори малък“.
07:56
— Вижте това — каза седналата пред компютъра Джена.
Дрейк плъзна стола си до нейния и я лъхна миризмата на мъж. Бил разкърши рамене и се присъедини към тях. Дори Нико вдигна глава от пода, където се трудеше върху стар гумен кокал, който Джена държеше в поста, за да го разсейва, докато работи.