Самолетът кацна и се плъзна по изораната повърхност, минаваща за писта. Цялата машина дрънчеше и подскачаше, докато най-сетне не спря недалеч от станцията.
Всички слязоха. Макар да бяха навлекли дебели полярни якета, вятърът моментално откри всеки отвор и недостатъчно стегната връзка. Всяко поемане на дъх беше като да поемаш течен азот, а отблясъците на увисналото на хоризонта слънце върху леда заслепяваха. До залез оставаше само половин час. След още няколко дни нямаше да има никакви изгреви и залези.
Пилотът също слезе, но не си направи труда да си закопчае якето или да си сложи качулката. Обърна набръчканото си лице към синьото небе, сякаш се наслаждаваше на последните мигове слънчева светлина.
— Скоро няма да е толкова топло.
„Топло ли?“
Грей го боляха зъбите от студ.
— Припичай се всеки удобен момент, това е основно правило тук — каза Барстоу и ги поведе към стълбата на един от гигантските сини модули.
От земята размерите на станцията бяха внушителни. Всеки модул беше голям колкото двуетажна къща, кацнала на петнайсет метра над леда върху четири гигантски хидравлични ски. Голям трактор можеше с лекота да минава под станцията, което вероятно се случваше от време на време, доколкото можеше да се съди по паркирания наблизо „Джон Диър“.
— Сигурно така местят модулите — каза Джейсън, загледан в американската машина. После присви очи към покритата с ледена кора станция. — Все едно е взето от „Междузвездни войни“.
— Аха — съгласи се Ковалски. — Като на ледената планета Хот.
Грей и Джейсън го погледнаха.
Той се навъси още повече.
— Гледам филми.
— Насам, господа — каза Барстоу и им даде знак да се качват по стълбата.
Докато се изкачваха тромаво и тропаха с крака, за да махнат снега от ботушите си, над тях се отвори врата и една жена с разкопчано червено яке излезе на горната площадка да ги посрещне. Дългата ѝ тъмна коса беше прибрана назад и вързана на практична, но все пак женствена опашка. Тялото ѝ бе гъвкаво и мускулесто, бузите — загорели от слънцето и вятъра. Ясно си личеше, че не обича да стои затворена в станцията.
— Добре дошли на дъното на света — поздрави ги тя. — Аз съм Карен фон дер Брюге.
Грей се качи при нея и стисна ръката ѝ.
— Благодаря, че ни приемате, доктор Фон дер Брюге.
— Наричайте ме просто Карен. Тук изобщо не държим на формалностите.
Грей беше информиран за жената, която бе главен учен и началник на базата. На четирийсет и две тя вече беше уважаван полярен биолог с диплома от Кеймбридж. В досието на мисията Грей беше видял нейни снимки на бели мечки в Арктика. Сега се намираше на другия край на света и изучаваше колониите на императорските пингвини.
— Влизайте. Ще ви настаним. — Тя се обърна и ги поведе през люка. — Това е командният модул, където се намират свързочната станция, операционната и кабинетът ми. Но мисля, че ще се чувствате по-удобно в отделението за почивка.
Докато тя ги водеше из царството си, Грей се оглеждаше. Обърна внимание на малката операционна с една-единствена маса. Спря при вратата на свързочната стая.
— Доктор Фон дер Брюге. Карен, опитвам се да се свържа с Щатите, откакто стигнахме станция Ротера в Аделаида, но така и не успявам да получа добър сигнал.
Тя сбърчи чело.
— Сателитният ви телефон... сигурно използва геосинхронна връзка.
— Точно така.
— Не работят добре, когато се премине седемдесетият паралел. Което в общи линии включва цялата Антарктика. Тук използваме НОО сателитна система. Ниска околоземна орбита. — Тя посочи стаята. — Спокойно можете да се обадите. Можем да ви оставим насаме. Но трябва да ви предупредя, че се намираме в разгара на слънчева буря, която засяга и нашите системи. Много е досадно, но пък южното сияние си заслужава да се види.
Грей отвори вратата на стаята.
— Благодаря.
Карен се обърна към останалите.
— Ще ви заведа в общата част. Предполагам, че няма да откажете горещо кафе и храна.
— Никога не отказвам безплатен обяд — заяви Ковалски. Вече не звучеше толкова скръбно.
Докато те излизаха през люка на един от закритите мостове между модулите, Грей затвори вратата на свързочната стая и отиде при сателитния телефон. Набра защитения номер на централата на Сигма и зачака установяването на кодираната връзка.
Кат вдигна незабавно.
— Стигнахте ли станция Халей? — попита направо, без да си губи времето с любезности.
— Май изгубих няколко пломби, но пристигнахме живи и здрави. Трябва обаче да чакаме човека на професор Харингтън. После може би ще получим някои отговори.