Раздаде шестте „Глок 17“ и метна на рамо един от трите автомата — L86A2. Даде втория на Ковалски и последния на Барстоу. До него Джейсън зареди своя глок с опитни движения.
Грей отиде до прозореца на задната врата. Краткият ден вече бе свършил и нощта бе наметнала тъмната си завивка над тях. Зад вратата имаше малка площадка със стълба, която се спускаше до леда.
— Ковалски и Барстоу, щом слезем, ще се опитаме да попречим на самолета да кацне. Ако не успеем, заемаме отбранителна позиция. — Грей се обърна към Джейсън. — Ти изведи останалите. Отдалечете се колкото се може повече от станцията.
Хлапето кимна. Погледът му бе буден, в очите му се четеше здравословен страх, но беше готов за действие.
Карен се върна с няколко радиостанции.
— Намерих и това.
Грей кимна на съобразителността ѝ, взе една радиостанция и я пъхна в джоба на якето си.
— Раздай останалите.
След като всички бяха готови, Грей ги поведе. Отвори вратата към тъмната мразовита нощ и когато първият леден порив го удари в лицето, внезапно се усъмни в мъдростта на плана си. Смъртта на леда беше толкова сигурна, колкото и вътре в станцията. Трябваше да намерят подслон, при това бързо — някъде другаде.
„Но къде?“
Нова експлозия разтърси станцията. Светлините примигнаха и угаснаха.
— Удариха генераторите — каза Карен зад него.
Грей се намръщи. „Да не би да са подслушали обявяването на тревога? Затова ли атакуваха генераторите? Или са стреляли, за да обезкуражат противника преди кацане?“
Бръмченето на самолета му напомни, че всякакви други колебания само ще влошат шансовете им за оцеляване. Забърза навън на студа, като си слагаше ръкавиците в движение. Спусна се бързо по стълбата и махна на останалите да го последват.
Опря приклада на рамо и започна да следи през оптичния мерник светлините на „Туин Отер“-а. Самолетът зави при другия край на станцията и от корпуса му избълва огън. Отекна нова експлозия. Едно малко островче светлина сред леда угасна.
— Мисля, че беше един от снегомобилите — каза Кат. Гласът ѝ звучеше виновно. — Трябваше да ги предупредя да изгасят фаровете.
Грей видя друг „Сноу-Кат“, паркиран отдясно на станцията до три моторни шейни „Ски- Ду“.
— Можете ли да запалите машините достатъчно бързо? Ако не включвате фаровете, ще можете да се отдалечите повече с тях, отколкото пеша.
Тя кимна.
— Ами ако имат уреди за нощно виждане? — попита Джейсън.
— Ако имат, ще ни видят също толкова лесно и ако се движим пеша. — Грей посочи гъстата мъгла, която се спускаше над леда. — Насочете се натам колкото се може по-бързо. Това е най-добрият ви шанс.
Джейсън погледна колебливо предлаганото убежище.
С надежда да подобри шансовете им, Грей се обърна към Ковалски и Барстоу.
— Ще спечелим колкото се може повече време за останалите. — Посочи другата страна на станцията. — Ако стреляме оттам, можем да държим вниманието на врага върху нас.
Ковалски сви рамене.
— По-добре това, отколкото да чакаме да ни замръзнат задниците.
Барстоу също кимна.
След като планът беше готов, Грей нареди на двете групи да се разделят.
Докато повеждаше групата си, Джейсън погледна през рамо.
— Едното „Ски-Ду“ е триместно. — Погледна групата на Грей. — Ще го оставя с включен двигател. За всеки случай.
В отговор Грей кимна, впечатлен от бързата мисъл на хлапето.
След като въпросът беше решен, Грей поведе Ковалски и Барстоу под склада на станцията. Чу как двигателите заръмжаха от другата страна — първо студено и задавено, после по-гърлено.
Загледа как групата бавно потегля и изчезва в мъглата.
Удовлетворен, Грей излезе от прикритието на станцията с вдигнат автомат. Продължи да следи самолета в небето, който зави към него и като че ли набра височина, сякаш усетил скритите снайперисти долу.
Странните му маневри разтревожиха Грей. Изпълни го подозрение.
„Защо още не са се опитали да кацнат?“
Самолетът продължи да кръжи бавно, подобно на ястреб в небето. Засега нападателите сякаш се опитваха да изолират базата, да държат обитателите ѝ приковани на място.
„Но с каква цел? Какво чакат?“