Групата тръгна по пътеката. Миризмата на борова смола изпълваше въздуха под горския балдахин. На едно разклонение двама от хората на Дрейк завиха надясно. Няколко крачки по- нататък сержантът тръгна наляво с още един морски пехотинец. Планът беше да обкръжат бунгалото.
След като морските пехотинци изчезнаха, Джена и Нико продължиха направо към бунгалото. Идеята беше тя да се появи първа. С цивилните дрехи и кучето приличаше на обикновен турист. Целта бе да накара Ейми да свали гарда и евентуално да отвори вратата на изгубила се екскурзиантка.
След един последен завой пред нея се появи малка постройка от кедрово дърво, сгушена между боровете. Беше боядисана в зелено, за да се слива по-добре с гората. Мокра каменна веранда водеше към врата с две стъкла от двете страни. Всички прозорци бяха със спуснати завеси; същото се отнасяше и за стъклата на вратата.
„Май някой определено иска да бъде оставен на спокойствие“.
Не изпитваше опасения, че върви сама — морските пехотинци ѝ пазеха гърба. Въпреки това подръпна суеверно бронежилетката си. Нико вървеше плътно до нея, сякаш усетил напрежението ѝ.
Когато стигна вратата, Джена махна качулката, без да обръща внимание на дъжда, и си лепна объркана физиономия. Почука решително и отстъпи крачка назад.
— Ехо — извика тя. — Бихте ли ми казали как да стигна до „Ауони“?
Отвътре се чу слаб шум.
„Значи вътре има някой“.
Пристъпи напред и доближи ухо до вратата.
— Ехо! — опита отново, този по-високо.
Заслуша се и осъзна, че чува приглушено звънене на телефон. Ако се съдеше по мелодията, на мобилен телефон.
Пое дъх да извика отново, когато някой отговори с дрезгав, едва доловим глас:
— ... помогнете.
Джена реагира инстинктивно на жалния зов — извади пистолета, счупи с дръжката прозорчето до бравата, придърпа ръкава на якето над ръката си, махна стърчащите стъкла, бръкна вътре и дръпна резето.
Зад нея чу тропот.
Тя се обърна и видя, че Дрейк тича към нея.
— Чакай!
Отключената вратата се отвори сама.
Джена стоеше до нея, хванала пистолета си с две ръце. Дрейк зае позиция от другата страна.
В полутъмното помещение светеше само една нощна лампа. Светлината ѝ разкриваше в леглото фигура, завита с юрган. Ако се съдеше по русата коса, трябваше да е Ейми Серпри — но лицето ѝ бе подуто, кожата покрита с мехури и потъмняла по края на устните. По юргана имаше повръщано, а чаршафите бяха разхвърляни, сякаш се беше мятала в леглото.
По-рано Джена бе чула, че Джош е получил пристъп.
Подозираше, че с Ейми е станало същото.
„Нищо чудно, че не е успяла да стигне далеч. Сигурно ѝ е прилошало и е спряла на първото попаднало ѝ място“.
Не изпитваше особено съчувствие към саботьорката — знаеше колко хора бяха изгубили живота си заради действията ѝ. А и хилядите мъртви животни и птици.
Главата на Ейми се люшна на възглавницата и се обърна към вратата. Очите ѝ бяха мътни, бели, вероятно слепи. Устата ѝ се отвори, сякаш отново искаше да помоли за помощ.
Вместо това от нея блъвна кръв и плисна по възглавницата и матрака. Тялото се отпусна и остана да лежи напълно неподвижно.
Джена понечи да ѝ се притече на помощ, но Дрейк я спря на прага, като запречи вратата с ръка.
— Виж килима.
Отначало Джена не разбра какви са дребните неща по пода. После изведнъж осъзна какво виждат очите ѝ.
„Мишки... мъртви мишки“.
Беше чувала истории за малките натрапници, които често деляха тези бунгала с гостите на хотела. Нейна приятелка от колежа беше отседнала тук миналата година. След това все разказваше как мишките тичали по леглото ѝ през нощта, влезли в багажа ѝ, дори оставили изпражнения в обувките ѝ.
Управата на хотела водеше упорита война с вредителите, особено след като в долината плъзна хантавирусна инфекция, предавана от гризачи.
Но войната в това бунгало вече бе свършила.
Или почти свършила.
Една мишка пъплеше немощно по килима. Цялото ѝ тяло трепереше.
Джена реагира твърде бавно — вниманието ѝ бе изцяло погълнато от ужасите вътре.
Нико се втурна покрай нея, подбуждан от инстинкта си на хищник.
— Нико, не!
Хъскито незабавно спря, но мишката вече беше между зъбите му. Той се обърна и отпусна опашка — разбираше, че е направил нещо лошо.
— Нико...
Кучето пусна мишката и засрамено тръгна към нея с наведена глава и подвита опашка.
Дрейк избута Джена назад с едната си ръка, пресегна се и затвори. Онова, което се спотайваше в стаята, бе много по-лошо от всеки хантавирус.