Нико заскимтя от другата страна на вратата, умоляваше да го пуснат.
09:01
Лиза чакаше във въздушния шлюз налягането да се изравни, за да отвори вътрешната врата на лабораторния комплекс. През стените чуваше лекото трополене на дъждовните капки по металния покрив на огромния хангар.
Звукът ѝ напомни, че времето намалява.
Според метеорологичните прогнози обширният бурен фронт продължаваше да навлиза в региона. Засега мъртвите хектари земя около епицентъра оставаха сухи, но беше само въпрос на време притъмнялото небе да се отвори над тях. Логистична група беше натоварена да прецени колко далеч може да се разпространи болестта с помощта на компютърни модели на о снова на топографията и геологията в района.
Първоначалните резултати бяха ужасяващи.
Пейнтър в момента провеждаше телеконференция с различни представители на щатските и федералните власти и се мъчеше да остане една крачка преди катастрофата. За съжаление един от новопристигналите през нощта се оказа сериозен източник на главоболия. Техническият директор от РИК — Развойно-изпитателното командване — беше долетял от полигона Дъгуей в Юта, където се изпробваха защити срещу ядрено, химическо и биологично оръжие. Само няколко часа след пристигането си той вече се беше превърнал в трън в задника на Пейнтър.
Над вътрешната врата светна зелена светлина и магнитното резе се дръпна, последвано от пукот, породен от разликата в налягането. Лиза влезе вътре, доволна, че е оставила политическите разправии на Пейнтър. Имаше по-голямо предизвикателство, което изискваше цялото ѝ внимание.
Погледна през рамо към изолатора в другия край на хангара. Джош отново се беше успокоил под въздействието на диазепама. Причината за краткия пристъп си оставаше неизвестна, но Лиза се боеше, че вероятно е признак, че инфекцията се разпространява и засяга централната му нервна система.
Представи си забития в тялото му трън.
„Дано да греша“.
Но докато не научеше със сигурност, възнамеряваше да продължи напред.
— Доктор Къмингс, върнахте се. Чудесно.
Гласът прозвуча в слушалката ѝ. Тя се обърна и видя вирусолога доктор Едмънд Дент от другата страна на прозореца. Той вдигна ръка за поздрав и ѝ направи знак да влезе в лабораторията му.
— Благодаря за работата ви. Мисля, че постигнахме известен напредък в изолирането на инфекциозната частица — каза той. — След като разбрахме, че трябва да търсим нещо толкова малко, започнахме да получаваме добри резултати. Искам обаче да чуя и вашето мнение за откритото досега.
— Разбира се — каза тя.
Развълнувана дори от този малък напредък, Лиза забърза през по-малкия шлюз на неговата лаборатория. Тя бе цялата пълна с блестящи уреди — високоскоростни центрофуги, масспектрометър, ултрамикротом „Лайка“ и криокамера, както и два електронни микроскопа.
Видя още един човек в предпазен костюм, наведен пред монитора на една от работните станции. Не го позна, докато не се обърна, но се помъчи да скрие изненадата си.
Беше доктор Реймънд Линдал от Развойно-изпитателното командване. Зад стъклото на шлема изглеждаше в началото на петдесетте, с боядисана черна коса и черна козя брадичка. Още от пристигането си вреше дългия си нос в работата на Пейнтър, правеше резки забележки, нареждаше промени, когато това беше в прерогативите му — което, за раздразнение на Пейнтър, бе твърде често.
Сега май трънът в задника на Пейнтър щеше да се забие и в нейния.
Разбира се, не беше неуместно той да е тук. Лиза бе чувала за работата му като генетик и биоинженер. Беше блестящ и в двете области и това го правеше особено арогантен.
— Доктор Дент — рязко каза Линдал, — не съм сигурен, че се нуждаем от познанията на доктор Къмингс по медицина и физиология. По-добре е да се съсредоточи върху клиничната си работа върху животните, а не на това ниво на изследване.
Вирусологът не отстъпи, с което само си спечели още повече симпатиите на Лиза. Едмънд беше с десет години по-млад от Линдал и имаше бохемска нагласа, вероятно подсилена от времето, прекарано в Бъркли и Станфорд. Макар никога да не го беше виждала извън защитния му костюм, Лиса си го представяше чудесно по сандали и пъстроцветна тениска.
— Именно работата на Лиза позволи напредъка ни тук — напомни той на Линдал. — И никога не е зле още едни очи да погледнат проблема. Пък и кога медът се е произвеждал само от една пчела в кошера?
Линдал въздъхна раздразнено, но премълча.