— Какво пра...? — извика Грей.
— Остави го да кара!
Барстоу се наведе над кормилото, мъчейки се да изцеди още скорост. На Грей не му оставаше друго освен да последва примера му.
Но не бяха сами.
Единственото предупреждение бе проблясването на светлините в тъмното небе. „Туин Отер“-ът на врага профуча покрай тях — и ледът пред тях експлодира.
— Мамка му! — ревна Барстоу. — Дръжте се, момци!
Пилотът рязко зави около димящия кратер и се понесе към единственото прикритие. Направи още един рязък завой сред фонтан от лед и сняг — и се плъзна под станцията, минавайки между две от четирите гигантски хидравлични ски на модула.
Ковалски изстена.
— Само ми кажете, когато приключи!
Барстоу беше изгубил инерция от рязката маневра, но сега се носеше под Халей VI, като ги държеше извън пряката видимост на самолета. Станцията продължаваше да се плъзга по наклонения лед и моторната шейна отново набра скорост.
Грей вече разбираше предишната маневра на Барстоу — защо беше обърнал назад. Нямаше начин машината — докато се движи нагоре — да набере достатъчно скорост, за да прелети над разширяващата се пукнатина, особено когато беше претоварена. А като се движеше надолу, Барстоу можеше да набере инерция, превръщайки шейната в същинска ракета на вериги.
Единственият проблем с този план беше...
... че ледът им свършваше.
Пред тях първият модул на плъзгащата се стоножка стигна ръба и падна — откъсна се от останалата станция и полетя към тъмното море далеч долу.
— Време е да се махаме, момчета!
Барстоу зави, мина между огромните ски и отново излезе на открито. Сега се носеха диагонално нагоре по склона, като се отдалечаваха от станцията, която падаше модул след модул в Море Уедъл.
Малката секция отчупен лед се беше килнала под стръмен ъгъл от обширната равнина на ледения шелф. Барстоу се носеше нагоре към пукнатината, като се мъчеше да избере място, където пукнатината е най-тясна.
Даде пълна газ.
Но един упорит ястреб нямаше намерение да изгуби плячката си. „Туин Отер“-ът излетя от облака пред тях и се понесе ниско, разгонвайки мъглата с перките си. Самолетът направи вираж и срещу тях зейна отворената врата на кабината — един човек там държеше на рамото си РПГ.
Врагът играеше на сигурно.
Следващият изстрел щеше да е почти от упор.
Грей се извъртя и сръга с лакът Ковалски. Той свали автомата си и го вдигна с една ръка. Дръпна спусъка и за три секунди изстреля всичките трийсет куршума. Стрелецът полетя с писък надолу. Грей изстреля своя пълнител по перката, докато самолетът профучаваше покрай тях.
— Дръжте се! — извика Барстоу.
Ковалски бутна Грей на седалката и се просна отгоре му.
Моторната шейна стигна края на леда — и се понесе във въздуха.
Полетя високо от ръба, като се наклони на една страна. За един спиращ дъха миг пропастта зейна пред Грей. В следващия момент се понесоха надолу и паднаха накриво от другата страна, приземявайки се на ръба на веригата.
Шейната подскочи, преобърна се и ги изхвърли от седалките.
Грей се запремята върху леда, изгубил оръжието си и свит на топка. Машината се преметна няколко пъти и спря. Другите двама се надигнаха на крака.
Ковалски се потупа, сякаш да се увери, че още е жив.
— Не беше от любимите ми приземявания.
Барстоу дойде при тях, като придържаше едната си ръка. Лицето му бе окървавено. Погледна разбитото „Ски-Ду“ и изсумтя:
— Както казват, всяко кацане, след което можеш да ходиш.
— Това е за самолети — укори го Ковалски. — А не за скапани моторни шейни.
Пилотът сви здравото си рамо.
— Все пак летяхме известно време. Така че се брои.
Грей ги игнорира и се загледа в небето. Малката група светлини се отдалечаваше в мрака и изчезна зад ръба, докато отчупеният край на шелфа се плъзгаше в морето. Не беше сигурен дали е повредил самолета достатъчно, за да се разбие в морето, или само колкото да се махне. Така или иначе, врагът вероятно се беше обадил за подкрепления.
Грей не искаше да остава тук, за да провери дали е така.
Обърна се към шейната.
Барстоу явно прочете мислите му.
— Съжалявам, друже, но с нея е свършено. Май ще трябва да продължим пеша.
Грей вдигна качулката си. Вече му ставаше студено.
Ковалски изрече въпроса, който звучеше в собствената му глава.
— И къде ще ходим, по дяволите?
16:18
— Свърши... всичко свърши.
Джейсън чу отчаянието в гласа на началника — или по-скоро на бившия началник на базата. Двамата с Карен стояха на едно ледено възвишение. То бе достатъчно високо, за да виждат над студената мъгла чак до брега. Отчупената част от шелфа си оставаше забулена, но нямаше съмнение, че нещо на него липсва.