Карен поклати глава.
— Не, но това не означава, че не се носят слухове какво прави. Говорят се какви ли не неща, от откриване на забравена нацистка база до тайни изпитания на ядрени оръжия — което, ако позволиш да добавя, е било правено в този район от вашата страна през 1958 година. Но всичко това са само догадки.
Каквато и да бе истината, явно си заслужаваше да се убива за нея.
„И най-вероятно още си заслужава“.
Погледна към един от триъгълните прозорци.
— Ще трябва да поставим постове. От всички страни на модула. Поне един човек трябва да патрулира навън и да следи небето.
Карен стана.
— Ще започна да съставям смените.
— И още нещо — каза Джейсън, преди тя да излезе, и посочи един човек с изцапан с масло работен комбинезон. — Карл казва, че може да остане в трактора.
Мъжът кимна. Явно това беше водачът на големия „Джон Диър“.
— Кабината му е отоплена — добави Джейсън. — Карл може да ни премести и да скрие модула в мъглата, идваща от брега.
Грей призна, че планът си го бива. Но колко време можеха да издържат?
И един по-тревожен въпрос: Кой щеше да ги открие пръв?
23:43
Полунощ наближаваше и Джейсън навлече якето и взе ръкавиците, шала и очилата. Той трябваше да поеме първата смяна на новия ден. Патрулите се сменяха на всеки час, за да не стоят твърде дълго навън.
Макар да бе дремнал преди смяната, изобщо не се чувстваше отпочинал. Измъчваха го тревожни мисли.
„И определено не очаквам с нетърпение шейсетте минути студ“.
Екипира се и тръгна към люка. Завари Джо Ковалски облегнат на рамката. Димящата угарка от пурата стърчеше между кътниците му — май от известно време я дъвчеше.
— Не трябваше ли да подремнеш малко? — попита Джейсън. Експертът по взривове на Сигма трябваше да го смени в един след полунощ.
— Не можах да заспя. — Ковалски извади пурата и го посочи с горящия ѝ връх. — И да се пазиш. Доколкото чух, Кроу възлага големи надежди на теб. Гледай да не се затриеш.
— Не съм го планирал.
— Там е работата, че планирането в случая не играе. Неочакваното може да те захапе за задника по всяко време. Да те сгащи неподготвен.
Джейсън кимна. Зад грубите думи се криеше практична мъдрост. Понечи да мине покрай Ковалски, когато забеляза малката снимка между дебелите му пръсти. Преди да успее да разгледа жената, Ковалски прибра снимката.
Докато отваряше вратата, Джейсън се зачуди дали предупреждението на гиганта не е толкова за опасностите от мисията, колкото за капаните на романтичните взаимоотношения.
Но тези мисли бяха ответи, щом студът го зашлеви през лицето. Вятърът едва не го отвя от високата площадка. Джейсън почти се плъзна по стълбата до леда. Откри предишния постови сгушен на завет зад една от гигантските ски.
Мъжът го потупа по рамото и каза с треперещ от студа глас:
— Всичко е спокойно. Ако премръзнеш, скочи в кабината на Карл да се постоплиш.
И с тези думи тръгна нагоре по стълбата към очакващото го топло легло.
Джейсън си погледна часовника.
„Още само петдесет и девет минути“.
Бавно започна да обикаля станцията, като се мъчеше да стои колкото се може повече на завет. Оглеждаше небето за издайническите светлини на приближаващ самолет. Горе цареше пълен мрак — дори звездите не се виждаха през ледената мъгла, спускаща се по шелфа от далечния бряг. Единствената светлина идваше от юг — слабо жълто сияние, бележещо мястото на трактора. Той използваше позицията му като компас, докато правеше обиколките си.
След известно време воят на вятъра сякаш изпълни изцяло главата му. Зрението взе да му прави номера, започна да вижда фантомни светлини в сумрака. Примигна и разтърка очи.
При поредната обиколка си помисли дали да не отскочи до кабината на трактора — не за да се стопли, а за да избяга от монотонността на мрака и постоянния вой на полярния вятър. Излезе изпод модула и тръгна към жълтата светлина — и в този миг вниманието му беше привлечено от едва доловима светлина на запад.
Примигна, за да пропъди светлината, но тя се превърна в две очи, блестящи към него от мрака. През воя в главата си чу по-ниско боботене, последвано малко по-късно от хрущене на лед.
Отне му половин секунда да осъзнае, че това не е зрителна измама, а че нещо огромно се носи през ветровете към самотния модул.
Извади радиостанцията и я вдигна до устата си.
— Забелязвам движение. По леда. Голяма машина, приближаваща от запад.
— Разбрано — каза дежурният вътре, извика на останалите в станцията и се върна при радиото. — И аз го виждам!