„Може би“ беше важното в случая.
Засега много малко неща бяха сигурни.
С едно изключение.
Направи още един кръг в клетката си. Тревогата я караше да не спира, да крачи развълнувано, не ѝ даваше да седне или да легне. Имаше още един член на екипа, чиято участ не беше толкова сигурна.
Нико.
Партньорът ѝ бе отведен в изследователските лаборатории в другия край на тъмния хангар. Лиза я увери, че ще се грижат добре за него и че ще го държи в собствената си лаборатория. За съжаление Нико вече беше вдигнал температура, съпроводена с повръщане и диария.
„Горкото ми кученце.“
Копнееше да излезе оттук, да иде при него. Ужасно ѝ се искаше да утеши Нико, да му покаже колко го обича. Гневът се бореше с мъката, стегнала гърдите ѝ. Не понасяше мисълта, че той страда сам, че се пита къде е тя, че вярва, че е изоставен. А най-лошото бе, че тя не можеше да си представи да го изгуби.
— Направо ще оставиш коловози в пода.
Обърна се. Дрейк стоеше до прозореца. Бе натиснал копчето на интеркома. Усмихна ѝ се мило и тъжно — знаеше какво я тормози.
Тя отиде при прозореца и включи интеркома.
— Много ми се иска да ида при него.
— Знам, но Лиза ще направи всичко по силите си. — Дрейк погледна над рамото ѝ към прозореца зад нея. — Особено когато става въпрос и за нейни близки.
Джена изпита вина. Какво беше загубата на куче в сравнение с брат? Може би трябваше да погледне ставащото от друга гледна точка, да бъде професионалист. В края на краищата Нико бе просто куче.
Но тя отказваше да приеме това.
За нея Нико беше също като брат.
— Докато чакаме, можем да направим нещо — понижи глас Дрейк. — Да се опитаме да разберем срещу какво се борим. Ако знаехме какво са забъркали в онази проклета лаборатория, Джош и Нико биха имали повече шансове за оцеляване.
Проехтя гръм, който разтресе хангара и ѝ напомни, че Джош и Нико не са единствените изложени на риск. Бурята най-сетне бе стигнала района на Моно и по възвишенията беше започнало да вали. Според директор Кроу спешните екипи хвърляха чували с пясък във всички потоци и сухи корита в опит да ограничат разпространението на заразата.
Не че някой очакваше пълното ѝ ограничаване.
Дори първоначалните мерки да се окажеха ефективни, колко дълго можеха да издържат тези импровизирани диги? И какво щеше да стане, ако организмът стигне до подпочвените води в района и ги зарази?
Дрейк беше прав.
Джена продължи да натиска копчето на интеркома.
— Но как можем да помогнем да научат нещо повече за проклетия микроб? Особено когато сме заключени тук. Саботьорът умря, а заедно с него и последната ни пряка връзка.
— Какво ще кажеш да потърсим непряка? — предложи Дрейк.
Джена пое дълбоко дъх, мъчеше се да пропъди безпокойството и чувството за безсилие. Базата беше взривена, Хес бе отвлечен неизвестно къде и следата изглеждаше студена. Доколкото знаеха, най-приближените на Хес учени са били в лабораторията по време на унищожаването ѝ. Ейми Серпри беше единствената им надежда.
„Може би ще намерят и някаква друга следа“.
Само че не разполагаха с време.
— Да сме пропуснали нещо? — попита Дрейк, който явно също мислеше здраво по проблема.
Джена прехвърли наум всичко — от първоначалния зов за помощ, получен от Бил Хауард, до прибирането на тялото на Ейми Серпри, затворено в чувал. Трупът ѝ бе станал център на вниманието в лабораториите в другия край на хангара.
Затвори очи и мина отново през ужасите от последните четирийсет и осем часа. Направо не можеше да повярва, че са минали само два дни от онова обаждане на Бил Хауард.
„Онова обаждане...“
Отвори очи и шокът се изписа на лицето ѝ.
— Какво има? — попита Дрейк.
— Трябва да говоря с Пейнтър Кроу! Веднага!
20:12
Пейнтър временно се беше настанил в кабинета на полковник Бозман. Беше един от редките моменти на спокойствие във формиралия се команден център за спешни операции. През последните два дни същински ураган от политически, военни и право прилагащи агенции се бе изсипал в района и най-вече върху главата на самия Пейнтър. И всичките тези агенции — до една обозначени с минимум трибуквени съкращения — настояваха, изискваха, опитваха се да заповядват.