Както обикновено ставаше в подобни случаи, положението бързо заплаши да се превърне в пълна каша. За щастие благодарение на предишните успехи на Сигма президентът се намеси лично и даде предимство на Пейнтър във всяко отношение, с което го посочи за главен тук.
„Обаче внимавай какво си позволяваш.“
Все още се мъчеше да укроти различните агенции, да накара всички да започнат да действат като екип. Усилията не му оставяха време да мисли, а само да реагира и да гаси пожари там, където можеше.
Затова се възползва от краткотрайното укротяване, като чудесно си даваше сметка, че то е пословичното око на урагана.
„Трябва да сляза долу и да видя Лиза“.
Бяха минали часове от последната им среща. Не че разговорът през прозорец бе същото като да я прегърне. Още тогава тя приличаше на призрак. Пейнтър знаеше какво я е докарало до това положение. Джош се влошаваше, а на хоризонта все още не се виждаше някакво ефективно средство за лечение.
Избута стола, готов да я утеши, доколкото може — и в този момент вратата се отвори. На прага стоеше морският пехотинец, който му бяха зачислили като адютант — спретната млада жена в безупречна униформа и кепе. Казваше се Джесъп.
— Директор Кроу — каза тя. — Обажда се рейнджър Бек. Каза, че е спешно.
— Свържи ме.
Беше разговарял съвсем кратко с Джена и Дрейк след завръщането им от Йосемити. Засега двамата изглеждаха добре и най-вероятно бяха избегнали заразяването — една от малкото добри новини от иначе лошия ден, особено като се имаше предвид, че нямаше никаква вест от екипа на Грей в Антарктида, откакто бяха стигнали до онази британска станция. Засега Кат не се тревожеше особено, тъй като имаше силна слънчева буря, която смущаваше съобщенията в по-голямата част от Южното полукълбо.
Надяваше се, че скоро ще получат новини от Грей.
А междувременно...
Той вдигна телефона.
— Директор Кроу.
— Сър! — Джена говореше развълнувано. — Току-що се сетих нещо, което може да е важно.
Пейнтър се понадигна в стола.
— Какво?
— В бунгалото, преди да отворя вратата и преди да чуя молбата на Ейми за помощ, чух да звъни мобилен телефон. След всичко последвало направо ми излетя от главата.
— Сигурна ли си, че е бил мобилен телефон, а не стационарният на бунгалото?
— Да. Може някой да я е проверявал. Съучастник или онзи, който я е наел. Не знам.
— Но в това няма логика. Взехме телефона и личните вещи на Серпри, преди да запечатаме бунгалото. Всичко беше подробно прегледано. Лично прегледах записите от телефона ѝ с надеждата, че ще открия някаква външна връзка като тази, за която говориш.
— И?
— И не намерих нищо съществено. Няколко обаждания до роднини и приятели. Но по- важното е, че няма нито едно входящо или изходящо повикване през последните двайсет и четири часа. Дори да не е вдигнала, позвъняването щеше да остане записано в списъка.
— Сигурна съм, че беше мобилният ѝ телефон — твърдо каза Джена. — Някой се опитваше да се свърже с нея.
Пейнтър беше започнал да уважава Джена и прие думите ѝ сериозно.
— Ще поръчам на някой техник да прегледа телефона отново.
Ако Джена бе права и ако записите са били изтрити или повредени, подобно действие трябваше да е важно. То определено щеше да покаже, че последното обаждане е било от някой съучастник на Серпри, може би дори от онзи, който ѝ бе дърпал конците.
— Може би ни даваш нова следа — каза Пейнтър.
— Дано. Ако се появи нещо, искам да участвам в проследяването му.
— И аз! — извика някъде на заден план сержант Дрейк.
Пейнтър знаеше колко твърдо решени са двамата да помагат, особено след онова, което се беше случило с кучето на Бек, но все пак каза уклончиво:
— Нека първо видим накъде водят следите.
— Не сме болни! — извика Дрейк. — Идваме! Дори ако се наложи да срежа стените със скалпел.
Пейнтър му влизаше в положението. Същата решимост виждаше в очите на Лиза всеки път, когато я посещаваше.
Но понякога цялата решимост на света не е достатъчна. Понякога пред теб остава само един път.
Да вземаш тежки и трудни решения.
20:22
— Доктор Къмингс, мисля, че трябва да приспим кучето.
Лиза се обърна към доктор Реймънд Линдал. Директорът от РИК се беше навел в защитния си костюм пред стоманената клетка на хъскито.
Нико лежеше на една страна и дишаше плитко. Бяха му сложили системи и му даваха леко успокоително, наред с антиеметици за овладяване на повръщането и коктейл антивирусни препарати.