Нова светкавица раздра облаците. На хоризонта се появи силует — издигаше се рязко от гората като някакъв черен боен кораб насред тъмнозелено море. Кендъл се понадигна и се помъчи да го разгледа по-добре — още повече че Матео се размърда и взе раницата си от пода.
„Това ли е крайната цел?“
Докато хеликоптерът продължаваше напред, дъждът понамаля, но гръмотевиците продължиха, придружавани от време на време от светкавици, които разкриваха все повече подробности от планината пред тях.
Защото това беше планина, издигаща се от джунглата — отвесни скали с височина стотици метри. Равният й връх, забулен в гъста мъгла, се издигаше над най-ниските облаци.
Кендъл разпозна необичайното геоложко образувание, уникално за тази част на Южна Америка. Подобни извисяващи се блокове от древен пясъчник, наричани тепуи, бяха пръснати из джунглите и блатата на Северна Бразилия, Венецуела и Гвиана. Бяха над сто. Най-прочутата беше Рорайма, която се издигаше на почти три километра над джунглата, а върхът ѝ — равно плато — заемаше площ от над двайсет и пет квадратни километра.
Тази пред тях бе много по-малка, около една четвърт от размерите на Рорайма.
В далечното минало тези стотици меси са били свързани в огромен пясъчен масив. При разделянето и движението на континентите масивът се разчупил, а дъждовете и ветровете превърнали блоковете в тази поредица разпръснати плата, издигащи се като самотни стражи от друга ера.
Макар никога да не беше стъпвал на тепуи, Кендъл знаеше за тях от проучванията си върху необичайните форми на живот. Тепуите бяха едни от най-старите формации на Земята, още от докамбрия, по-стари и от повечето вкаменелости. Тези изолирани острови в небето бяха дом на видове, които се срещаха единствено по върховете им — животни и растения, нямащи подобни на себе си. Поради отдалечеността на региона и отвесните скали на много от платата не беше стъпвал човешки крак. Те бяха едни от най-слабо проучените места на планетата и си оставаха ненаселени и чисти.
Блъскан от силните ветрове, хеликоптерът се издигна и се понесе към планината — която от птичи поглед изглеждаше мрачна и застрашителна, недокосната от човека.
Когато полетяха над платото, се оказа, че то не е така равно, както изглеждаше от разстояние. В централната му част имаше голямо езеро, чиито води отразяваха светлините на хеликоптера. По южния му бряг събраните от бурите води се спускаха към по-ниска част на платото, покрита с гъста закърняла гора, същинска подигравка на богатия живот далеч долу. Северно от езерото имаше скален лабиринт, изваян от вятъра и дъжда в процепи, пещери и гора от неземни стълбове, покрити с тъмнозелен мъх или подобни на желатин водорасли. Но между цепнатините Кендъл забеляза цъфтящи орхидеи и бромелиади, вълшебна градина, окъпана в мъгла.
Хеликоптерът се спусна към равна каменна площадка край езерото и светлините му осветиха платото. Едва сега Кендъл видя признаци на човешко присъствие. В една от по- големите пещери бе построена великолепна каменна къща с балкони, фронтони и дори оранжерия. Стените ѝ бяха боядисани в нюанси на тъмнозеленото, за да се слива с околността. Забеляза също оградено място с два арабски коня и редица колички за голф, които изглеждаха не на мястото си — те също бяха боядисани в зелено. Зад къщата се издигаха няколко високи вятърни турбини, които се сливаха идеално с каменните стълбове.
„Някой определено иска да остане незабелязан“.
Въпросният някой стоеше наблизо, под чадър.
Щом плъзгачите докоснаха скалата, пазачът на Кендъл отвори вратата на кабината и скочи навън, като се наведе под перките. Неколцина мъже стояха наблизо с маскировъчна мрежа, готови да скрият хеликоптера, след като двигателят му утихне. Имаха същата тъмна кожа и кръгли лица като пазача и пилота и вероятно бяха от едно и също племе.
Кендъл знаеше, че няма избор — слезе под ситния дъжд. Потръпна от влажния студ, така различен от задушната жега на джунглата долу, и пристъпи към мъжа, за когото целият свят смяташе, че е загинал преди единайсет години.
— Кътър Елвс. Изглеждаш добре за мъртвец.
Всъщност Кътър изглеждаше по-добре от последния път, когато бяха разговаряли. Това бе преди цяла вечност, на една конференция по синтетична биология в Ница. Тогава Кътър бе със зачервено лице, изпълнен с младежка ярост от лошия прием на доклада му от страна на колегите на Кендъл.
„Но какво друго би могъл да очаква?“
Сега изглеждаше в добра форма, отпуснат, със спокойна целенасоченост в томаненосините очи под черната коса. Беше облечен в безупречен ленен панталон и бяла риза, с бежово елече за сафари отгоре.