— Точно така.
Растения като това бяха пехотинците в еволюционната война тук горе. Бяха развили характерни стратегии за оцеляване в отговор на липсата на хранителни вещества и оскъдната почва на платата, превръщайки се в хищници, за да живеят. И не беше само росянката. Утрикуларии, сарацини, дори някои видове бромелиади бяха развили вкус към насекоми на този остров в небето.
— Природата е върховният изобретател — промълви Кътър.
„Но понякога природата се нуждае от помощ“.
Точно в полунощ по стените разцъфна мека фосфоресцираща светлина, която се спускаше от ръба към тъмното дъно.
Йори запляска с ръце. Бяха дошли да видят точно това.
Кътър бе добавил светещия ген на медуза в ДНК на вездесъщата орхидея, която растеше на това тепуи, като добави и дневен ритъм в цикъла ѝ на светене. Освен чистата прелест дизайнът осигуряваше осветление през нощта за работниците, които се грижеха за тази неестествена градина.
„Не че създанията ми се нуждаят от много грижи на този етап“.
— Виж, папа! Жаба!
Йори понечи да докосне чернокожото земноводно, вкопчило се в едно увивно растение.
— Не, не... — предупреди го Кътър и дръпна ръката му назад.
Разбираше защо синът му бърка този обитател на дупката с обикновения му братовчед горе — жаба, срещаща се единствено тук. Жабата Oreophrynella, както се наричаше естественият вид горе, не можеше да скача и да плува, а бе развила срещуположни палци, за да се задържа по-добре по хлъзгавите камъни.
Но този екземпляр тук не беше естествен.
— Не забравяй — предупреди Кътър сина си. — Тук долу трябва да внимаваме.
Тази жаба имаше силен невротоксин, произвеждан в жлезите в кожата ѝ. Кътър бе подбрал секвенция гени от австралийската каменна риба, най-отровния вид на света. Едно докосване водеше до бърза и болезнена смърт.
Жабата имаше малко врагове — поне в естествения свят.
Разтревожена от гласовете им, тя побягна нагоре по лозата. Движението привлече вниманието на друг хищник. Изпод едно листо се разпериха прозрачни криле с ширината на отворена длан. Листото се откъсна от стъблото, разкривайки хитрата си мимикрия.
Създанието бе от семейство Phylliidae, наричани понякога ходещи листа.
Само че това не ходеше.
Крилете му запърхаха през мъглата, малките крачета се размърдаха хищно във въздуха, докато се спускаше безшумно към жабата.
— Папа, спри го! — Йори бе усетил какво предстои. Синът му изпитваше момчешка привързаност към жабите. Дори имаше в спалнята си голям терариум, в който гледаше няколко вида.
Йори замахна да пропъди нежно трептящите криле, но Кътър го хвана за китката — не защото модифицираното насекомо щеше да причини на момчето нещо повече от неприятно ужилване, а заради поредния поучителен момент.
— Йори, какво научихме за Закона на джунглата, за хищника и жертвата? Как се нарича?
Йори провеси глава и измънка на краката си:
— Оцеляване на най-приспособените.
Кътър се усмихна и разроши косата му.
— Добро момче.
Насекомото кацна на гърба на жабата, заби острите си крака в отровната кожа и започна да се храни. Синът и бащата гледаха как бледите разперени криле бавно стават розови от свежата кръв.
— Красиво е — каза Йори.
„Не, естествено е“.
Красотата беше просто друг начин за оцеляване на Майката природа, независимо дали ставаше дума за сладко ухаещо цвете, което привлича пчелата, или крилете на пеперудата, които смущават ловеца. Всичко в природата имаше една-единствена цел — да оцелее, да предаде гените си на следващото поколение.
Кътър отиде до края на площадката и се загледа в дълбоката километър и половина пропаст. На всеки десет метра екосистемата се променяше. В горната част на дупката тя беше влажна и студена; долу бе гореща и тропическа. Постепенният преход между двете крайности позволяваше създаването на опитни зони, уникални екологични ниши, представляващи предизвикателства за творенията му. Всяко ниво беше кодирано с цвят, от светли тонове горе до по-тъмни долу, отделени от биологични и физически граници.
Черното бе най-долу и най-смъртоносно.
Дори на сиянието на орхидеите едва успяваше да различи тъмната влажна джунгла на дъното, чиято глинеста почва се обогатяваше от валящите отгоре останки. Тази изолирана джунгла бе идеална оранжерия, където намираха убежище най-големите му творения, където събираха сили и се учеха да оцеляват сами.
Местните племена се страхуваха от тези обвити в мъгла тепуи и твърдяха, че в тях се спотайват опасни духове.
Колко вярно бе това сега.