Екипът бе кацнал преди час, точно по изгрев-слънце.
От въздуха градът приличаше на спици на колело. Бяха пътували с такси по една от тях и сега вървяха пеша към малък хотел недалеч от главната улица, намиращ се в тих зелен квартал.
— Това трябва да е — каза Пейнтър и посочи един хотел в старомоден колониален стил.
Докато вървяха натам, Дрейк мълчаливо даде знак на двамата морски пехотинци да минат от двете страни на улицата и да осигурят периметъра.
Джена тръгна с Дрейк и Пейнтър към входа. Отпред имаше дървена веранда със саксии с цъфнали цветя. Имаше дори малка люлка, заета в момента от дебел оранжев котарак на тъмни ивици, който се протегна и се разходи лениво по нея.
— Сигурно е собственикът — каза Дрейк, като спря да почеше котарака под брадичката.
Изненаданата Джена се разсмя, но бързо спря — приписа смеха си на напрежението, което изпитваше.
Хотелът беше единствената им конкретна следа. Знаеха, че последното позвъняване до Ейми е било от този град, но не можеха да го локализират по-точно. Пейнтър смяташе, че обаждащият се е използвал груба сателитна огледална система, за да скрие точното си местоположение.
Това означаваше, че трябва да отидат в Бразилия и да поработят по стария начин — на терен, което беше добре дошло за нея.
„Понякога старата школа е най-добрата“.
Докато Пейнтър отваряше вратата, Джена нагласи раницата си и прокара длан по дръжката на глока си. Пейнтър им бе осигурил оръжията малко след кацането — бяха скрити в шкафче за багаж на летището. Така и не каза как го е уредил, но и Джена не си направи труда да попита.
Макар и въоръжена, се чувстваше гола без Нико до себе си.
Влезе след Пейнтър, а Дрейк остана на верандата с котарака. Докато вървяха към рецепцията, която бе просто малко по-висока маса, Пейнтър прегърна Джена през кръста.
Възрастна бразилка в домашна роба и с дружелюбна усмивка стана от фотьойла пред малкия телевизор и ги поздрави.
— Sejam bem-vindos.
— Obrigado — благодари Пейнтър. — Говорите ли английски?
Усмивката ѝ се разтегли още повече.
— Да. Горе-долу.
— Това е дъщеря ми — каза Пейнтър и побутна Джена напред. — Търси своя приятелка, с която трябваше да се срещне в града. Но тя така и не се появи.
Физиономията на жената стана по-сериозна и тя кимна загрижено.
Джена усети лекото побутване на Пейнтър — подканваше я да продължи.
— Тя... казва се Ейми Серпри — каза Джена, като се помъчи да го каже колкото се може по-разтревожено, което не беше трудно.
„Наистина се тревожа...“
— Пътува в този район през последния месец, но когато е пристигнала, е отседнала в прекрасния ви хотел.
Тъй като нямаше как да засече обаждането по-точно, Пейнтър се бе опитал да проследи последните стъпки на саботьорката по банкови извлечения, телефонни обаждания от домашния ѝ телефон в Бостън и дори от журнала на джипиеса на автомобила ѝ. Все едно придаваше плът на дух, бит по бит, като реконструираше стъпките ѝ през последните месеци.
Разследването бе разкрило подробности за бурната младост на Ейми, преди да започне постдокторската си програма и да бъде наета от доктор Хес. Преди да навърши двайсет, тя била член на радикалното природозащитно движение Тъмен Едем, борещо се за нов свят след човечеството и прибягващо към акции на екотероризъм.
В два след полунощ се бяха обадили на Пейнтър от Вашингтон. Джена беше в кабинета му с Дрейк — и двамата бяха току-що освободени от карантината. Пейнтър пусна обаждането на спикърфон. Жената, която се обади — Катрин Брайънт — беше открила нещо важно.
„Не засякохме да е използвала американския си паспорт и затова си мислехме, че през цялото време е била в Щатите. Но после открих, че е запазила френския си паспорт“.
Оказа се, че Ейми е станала американска гражданка преди седем години, но като родена във Франция все още имала двойно гражданство. Брайънт проследила френския ѝ паспорт и открила, че преди пет седмици Ейми е летяла от Лос Анджелис до Боа Виста, като платила билета си в брой. Времето и мястото не можеше да са случайно съвпадение.
Бързо се установи, че Ейми е използвала френска кредитна карта на Credit du Nord, за да плати ползването на интернет в този хотел в Боа Виста.
Тъкмо тази следа беше причината сега да са тук с надеждата, че ще попаднат на нещо, което да им позволи да продължат след призрака.
— Имам нейна снимка — каза Джена и извади копие на снимката от шофьорската книжка на Ейми.
Беше ѝ трудно да погледне усмихнатото лице, след като знаеше какъв ужас е отприщила Ейми и помнеше в какво състояние бе тялото ѝ в бунгалото в Йосемити.