През цялата вечер жителите на селото се събираха, пулеха се срещу тайнствените затворници и ги разглеждаха с любопитство, по-подходящо за животни в зоологическа градина.
Децата с особен интерес оглеждаха Алби.
— Какво казват? — попита той притеснено.
— Чудят се на очилата ти — обясни му Лили.
Жените сочеха Зоуи и си шепнеха.
— Заради панталоните ти и късата ти коса не могат да решат мъж ли си, или жена.
А после се появиха някакви мъже и жените и децата се пръснаха. Атмосферата около платформите осезаемо се промени.
Мъжете явно бяха видни представители на племето. Събраха се пред двете платформи и започнаха да сочат Сенниците и оживено да обсъждат нещо. Личеше, че най-едрият е водачът на групата, а останалите са антуражът му.
— Какво казват? — попита Магьосника.
Лили се намръщи.
— Говорят основно за Зоуи и мен. Големият казва, че не иска Зоуи, понеже тя сигурно вече е докосната, каквото и да означава това…
Изведнъж якият неета кресна нещо на Лили.
Тя озадачено поклати глава и каза:
— Ъ-ъ… не. Ниха.
Диваците събраха глави и си зашушнаха нещо.
— Лили — не се сдържа Магьосника, — какво ти каза?
— Попита ме дали съм имала съпруг. Казах му, не, разбира се, че не.
— О, боже! — изпъшка Магьосника. — Трябваше да се сетя…
И млъкна, защото едрият мъжага се изсмя гръмогласно и тръгна с наперена походка към най-голямата къща на селото, следван от антуража си.
— Какво искаше да каже? — попита Лили Зоуи.
— Ох, не питай — отговори Зоуи.
По-късно, доста след полунощ, когато всички жители на селото спяха, Лили се събуди и видя процесия от воини монаси, предвождани от шамана, да пресичат езерото по подвижните мостове. Държаха високо вдигнати факли и отиваха към кръговия лабиринт от другата страна.
Един носеше Огнения камък с благоговение, с протегнати напред ръце. Друг носеше Философския камък — пак със същата почит. А зад тях трети воин монах носеше първия Стълб.
Зоуи — будна и на пост — подвикна тихо на Магьосника, за да го събуди.
Шаманът се отдели от основната група и отиде на явно свещения триъгълен остров в центъра на езерото по каменен мост, който се издигна сякаш специално за него изпод водите на езерото. А там, на каменния пиедестал, лежаха гордо Делфийското кълбо и вторият Стълб.
С подчертано благоговение шаманът вдигна Делфийското кълбо и го подаде на един от последвалите го монаси, който на бегом се върна в процесията.
Шаманът остана на острова и след малко към него се присъединиха двамата монаси, които носеха Философския камък и Огнения камък.
Всички пленници със затаен дъх проследиха как шаманът тържествено постави Стълба на своя народ във Философския камък.
А когато сложи най-отгоре Огнения камък, от вътрешността на Философския камък блесна познатата светлина и след това, когато шаманът извади от него Стълба на неета, той вече не беше мътен, а сияеше с кристална чистота.
Беше пречистен.
Шаманът изглеждаше като човек, зърнал своя Бог.
Церемонията беше извършена и шаманът постави втория Стълб на пиедестала му, върна на монасите Огнения камък и Философския камък и остана на свещения остров, а те ги отнесоха — заедно с първия Стълб — в лабиринта.
След двайсетина минути воините монаси с двата сведени камъка и първия Стълб излязоха на тясното каменно стълбище, което се издигаше в центъра на лабиринта.
— Те знаят как да минат през него?! — попита Лили смаяно.
— Подобни лабиринти са били обичайни в древността — отговори й Магьосника. — Египетският лабиринт, лабиринтът в двореца в Кносос… Виждаш ли, те не са били строени, за да са непреодолими. Всеки лабиринт си има скрито решение и ако го знаеш, можеш да минеш през него доста бързо.
— Само че най-често единствено царските особи и жреците са знаели решението — уточни Зоуи. — Наистина изобретателен начин да скриеш съкровищата си от простолюдието.
Монасите изкачиха високото стълбище и влязоха през трапецовидния отвор на върха му: очевидно там бе някаква светая светих, където двата камъка — Огненият и Философският — щяха да са на сигурно място.
Разнесе се приглушено песнопение. Огньовете на факлите затанцуваха.
След малко в небето се появи червена точка — явно в навеса от клони, скриващ дефилето, имаше специално изрязана пролука, защото петното съвсем не случайно се показа точно над светилището. Изглежда, един от монасите се бе изкатерил по някаква вътрешна шахта и бе излязъл на самия връх на вулкана, на двеста метра височина.